Беше го оставил за последно, защото искаше да им внуши колко опасна всъщност е задачата. Трябваха му няколко разговора, за да ги убеди, че не преувеличава сериозността на това да се работи за семейството му.
Братята легнаха, а Калеб пое първата смяна. Забеляза колко бързо заспаха и двамата. На тази светлина приличаха повече на момчета, а не на мъжете, в които постепенно се превръщаха. За кой ли път вече си помисли дано да не е подценил потенциала им и да не е надценил собствените си възможности да ги опази живи.
Яздеха бавно през тълпата. Момчетата се дивяха на всичко. Беше точно, както бе казал Калеб — град като никой друг на света.
Бяха започнали да осъзнават грандиозността му някъде около обед, когато забелязаха Горния град и цитаделата, кацнали на платото над Оверн. Отдалеч приличаше на планински връх, но когато се приближиха, видяха пълното му великолепие — огромен дворец, обграден от крепостна стена, високо над водата. Сърцето на империята Велики Кеш.
Денят беше ясен и нямаше облаци и мараня, които да пречат на гледката. Момчетата отбелязаха поне десетина пъти колко огромно е всичко. Калеб им обясни, че цитаделата е издигана в продължение на векове и вътре си има миниатюрен град, истинска плетеница от тунели и апартаменти, обитавани от имперската фамилия, държавните чиновници и прислугата, под закрилата на Пазителя на цитаделата. Освен това вътре имало и множество покои на лордове и командири от прочутата Галерия. Както и градини с фонтани и басейни.
Едно време само на тези от Истинската кръв — най-старото племе, живяло по тези земи — се разрешавало да останат в палата след залез. С малки изключения като гостуващи владетели и посланици, които обаче били ограничени до специфични части на сградата.
Сега нещата бяха по-малко официални, но се смяташе за голяма привилегия да те поканят в Горния град. Калеб не бе ходил там, но познаваше мнозина, които бяха.
Момчетата се въртяха на всички посоки, мъчеха се да обхванат плетеницата от нови гледки, миризми и звуци.
Калеб се опитваше да им посочва някои по-забележителни сгради и ориентири за в бъдеще, но знаеше, че са толкова поразени, че няма да запомнят и половината.
Тад и Зейн бяха възхитени. Навсякъде се сблъскваха с нови неща. Облекло, какофонията от езици, миризми и гледки. Тук имаше граждани от всяко кътче на Империята. Горди конници ашунта с широкополите си филцови шапки с пера. Търговци косоди с ярките си жълти, червени и оранжеви роби. Яйормирски мистици, танцуващи в кръг, с купички за просия в ръце. На един пазар се разминаха с робски керван и изгледаха ужасено клетниците.
Отвсякъде ги заобикаляха просяци, продавачи и крадци. Момчетата често отблъскваха любопитни ръце, които се опитваха да отмъкнат по нещо.
Колесниците на Истинската кръв си проправяха път през тълпите предимно с размахване на камшици. Зад момчетата прозвуча тропот на крака и те се обърнаха. Задаваше се войскова част, войниците носеха черни брони.
Калеб им махна да се дръпнат встрани. Дори колесниците се отдръпваха от стотината маршируващи мъже. Бяха бронирани от глава до пети. Носеха островърхи черни шлемове с предпазител за носа и метална мрежа за врата. Черен метален нагръдник и предпазители за ръцете и краката от черна стомана. Щитовете им бяха правоъгълни и леко извити, за да могат да образуват непробиваема стена. Всеки воин носеше късо копие на рамо и къс меч на бедрото.
Сержантските шлемове имаха лека издатина, окичена с конски косми. Офицерите бяха на коне и носеха подобни униформи, но гребените на шлемовете им бяха по-големи.
— Това е Вътрешният легион — каза Калеб, докато момчетата зяпаха с възхита. — Войните-псета охраняват северните граници, а тези защитават столицата и двореца. Никога не напускат града, което е добре за останалите, защото обикновено в този легион взимат най-коравите копелета.
Щом войниците отминаха, движението се върна към предишния хаос.
След около час стигнаха странноприемница, на чиято табела имаше нарисувани три върби.
В двора веднага ги посрещна едно конярче.
След като се погрижиха за конете, тримата влязоха в сградата. Общото помещение беше чисто и спокойно. Насочиха се право към тезгяха, зад който стоеше висок слаб мъж със сива коса и брада.
— Калеб, радвам се да те видя. Кои са тези момци?
— Това е Тад, а това Зейн — отвърна Калеб и сложи ръце на раменете им. — Синовете ми.
— Синовете ти! — възкликна кръчмарят и протегна ръка за поздрав. — През всичките години не си казал и една дума, че си женен, нито че имаш деца.
— Стана скоро. Осинових ги — той ги стисна леко и ги тупна приятелски по гърба. — Момчета, това е Пабло Магуайър, собственик на „Трите върби“.