— Една, най-много две седмици — отвърна мъжът, надушил печалба.
Зейн дръпна Тад за ръката.
— Ще поговорим с господаря си и ако е заинтересуван, ще се върнем утре — и почти насила избута Тад встрани от сергията.
— Какво? — попита брат му, щом се отдалечиха.
— Едно от изображенията прилича на онова, за което трябва да се оглеждаме. С нещо като ястреб.
— Значи трябва да се върнем до странноприемницата и да му кажем.
Забързаха по най-краткия възможен път, който помнеха, но пак им отне почти час.
Калеб седеше на маса в ъгъла заедно с някакъв набит мъж, който въпреки жегата носеше бродирано елече над скъпата си риза. Лицето му беше мургаво, тъмните му очи огледаха приближаващите момчета.
— Калеб, може ли да поговорим за момент? — попита Тад.
— Подранили сте.
— Открихме нещо, което може да те заинтересува — каза Зейн.
Калеб кимна и другият мъж се изправи.
— Момчета, това е Чезарул. Търговец от западния край на Империята. Пазари се невероятно, но е много щедър към приятелите си. Това са доведените ми синове.
— Поздравявам ви с добре дошли в най-великия град на света. Винаги сте добре дошли да погостувате в дома ми — мъжът се поклони и им стисна ръцете.
— Калеб, може ли да поговорим насаме за момент? — повтори Тад.
— Ще ме извиниш ли, Чезарул?
— Доведи ги утре в моя магазин.
Щом Чезарул си тръгна, тримата се качиха на горния етаж да поговорят на спокойствие.
— Какво има?
Зейн набързо обясни какво са видели.
— Не знам дали е същият амулет, за който ни каза да внимаваме, но е напълно възможно.
— Яд ме е, че не се сетих да ви покажа онзи у баща ми. Но тогава се занимавахме с толкова други неща. Утре ще дойда с вас и ще купим стока от продавача. Това ще го накара да се свърже с доставчика си и може да го проследим — той постави ръка на рамото на Зейн. — Добра работа.
Младежът изглеждаше горд от себе си.
— Имам малко друга работа през следващите два часа. Правете каквото искате, но гледайте да не се забъркате в някоя неприятност. Като се върна, ще вечеряме.
— Добре — отвърна Тад и когато Калеб излезе, попита брат си: — Сега какво?
— Не знам. Да полежим тук?
— Много е горещо. Предпочитам да се поразходим и да видим дали няма да намерим нещо забавно.
Зейн се ухили.
— Някое място, където момичетата няма да ни заплюят само защото имаме странен акцент.
— Точно така — ухили се и Тад. — Чух, че чужденците се събирали на едно малко площадче до източната порта. Може би там?
Зейн отвори вратата и се озова пред объркваща гледка. По коридора вървеше леко пълна жена, облечена според обичая на Истинската кръв, следвана от две красиви момичета. И двете носеха дрехи като майка си, тоест бяха с голи гърди. Имаха натруфени прически и множество гривни и пръстени. Едното момиче засече погледа на Зейн и се усмихна, другото бе увлечено в разговор с жената.
Зейн спря и Тад се блъсна в него и го изтика в коридора. Момичето, което се бе обърнало, се засмя и това привлече вниманието на сестра й. Зейн понечи да измърмори някакво извинение, но в този момент се обърна и майката и видя двете все още мръсни от целодневното обикаляне момчета.
— Маманауд! — изкрещя тя сърдито и ги посочи.
— Маманауд ли? — обърна се Зейн към Тад.
В този момент две огромни ръце ги хванаха за раменете и най-огромният мъж, който бяха виждали, ги изблъска обратно в стаята. Момчетата паднаха на пода. Жената в коридора продължаваше да крещи, вероятно някакви обиди. Грамадният мъжага влезе в стаята и измъкна много дълъг крив нож.
Всичко се случи толкова бързо, че братята не можаха да реагират. Мъжът направи крачка към тях, но внезапно един меч се опря между врата и рамото му и един глас произнесе:
— Приятелю, по-добре не мърдай, че ще те порежа.
Гигантът се намръщи, но замръзна; главата му приличаше на огромна кафява тиква с очи. Жената продължаваше да вика нещо неразбираемо и мъжкият глас й отвърна:
— Мадам, сигурен съм, че това е недоразумение и че момчетата не са искали да ви обидят.
Братята все още не можеха да видят нищо заради огромния телохранител, но чуха гласа на Пабло Магуайър.
— Какво става тук?
Последва тристранен спор: жената викаше истерично, а двамата мъже се мъчеха да я успокоят.
Телохранителят бавно прибра ножа.
— Сега ще си махна меча от врата ти, а ти ще отидеш при господарката си. И без повече неприятности — каза мъжът зад него.
Гигантът направи крачка напред и се обърна, но отново срещна върха на меча, опрян в гърлото му.
— А, не! — отвърна младият му противник. — Това изобщо не е разумно.