— Предполагам, че няма гилдия на момчетата, които не са оттук, нали? — продължи Зейн и се огледа. Един младеж приблизително на техните години се откъсна от тълпата и застана до тях.
— Шест срещу двама не е много честно — момчето имаше червена коса, луничаво лице, зелени очи и юмруци като чукове. Усмивката му беше почти демонична. — Шест срещу три ми се струва по-добре.
— Джоми, пак ли? — промърмори един от чираците.
Червенокосият сви единия си юмрук до главата, а с другата ръка подкани противниците си.
— Винаги, приятел. Много обичам да отупвам брашнените ви задници. Хайде идвайте!
Петимата чираци изглеждаха разколебани. В този момент зад братята се разнесе вик. Те се обърнаха, но не можеха да се мерят с бързината на Джоми, който светкавично се извъртя и фрасна Аркмет в лицето. Очите на побойника се подбелиха и той рухна с разбит нос.
— Пет срещу три е още по-добре!
— Ти си откачен — извика русолявият.
Джоми протегна ръце с отворени длани.
— Момчета, знам, че имате чувство за чест, но наистина ли искате да се биете заради този боклук?
Русокосият се обърна към останалите и Тад и Зейн прецениха, че боят се е разминал.
— Не особено. Последния път, като ме удари, не чувах с лявото ухо три дни.
— Ами, вие от гилдията на хлебарите трябва да разберете, че не сте царе на улицата, и да почнете да се отнасяте с уважение към другите. Вземете си тъпия приятел и оставете тези момчета на мира.
Петимата вдигнаха замаяния Аркмет и се отдалечиха. Зейн се обърна, за да види русото момиче, но то се беше изпарило. Тад подаде ръка на непознатия младеж.
— Благодаря, приятелю.
— Няма за какво. Казвам се Джоми Килироо.
— Не си тукашен, така ли? — попита Зейн.
— Ха! — отвърна момчето. — Хич даже.
— Този акцент ми е познат — каза Калеб, който се бе появил на площада. — Видях какво стана. Момчета, май се разминахте с пердаха.
— Нямаше да се оправим, ако не беше Джоми — каза Зейн.
— Повечето чираци не са лоши, но този Аркмет е злобно копеле. Един ден ще го обесят за убийство. Помнете ми думите.
— Да не си от Змийската река?
Лицето на младежа светна.
— Ходил ли си по тези места?
— Два пъти. Откъде точно си?
— От Моори. На два дни нагоре по течението от Шингази.
— Как се озова в Кеш?
— Дълга история. Накратко, с моя приятел Роли ни изгониха от вкъщи. Спуснахме се по реката с надеждата да си намерим работа в града, но там всичко се контролира от клановете. Не се срамувам да призная, че се наложи да се препитаваме с кражби. Накрая се хванахме на един кешийски кораб, плаващ за Елариал. Едно пътуване ми беше достатъчно, за да реша, че не ставам за моряк. Като стигнахме, си взехме парите и се махнахме. Почнахме като колари. Роли загина в един кръчмарски бой в Чигата, а аз продължих и лека-полека се озовах тук. Вече мина почти година.
— Къде живееш? — попита Тад.
— Където дойде. Топло е и може да се спи навън. По някой път някое момиче ме прибира у тях — той кимна към фонтана. — Повечето чужденци се събират тук и рядко има проблеми, освен когато се появи някой като тия чираци. И преди сме се спречквали, така че още ме помнят — той се ухили. — А ти какво си правил в Новиндус?
— И това е дълга история — отвърна Калеб. — Какво ще кажеш да ти предложа храна и легло?
— Чудесно, но ми се ще да намеря постоянна работа. Този град може да е най-великият на света, но като си нямаш гилдия, е доста трудно.
— Ела с нас — каза Калеб — и ще ти разкажа за моите пътувания.
Тад и Зейн се спогледаха, но не казаха нищо. Имаха чувството, че са намерили бездомно куче и го водят у дома. Само че не знаеха дали кучето не хапе.
Зейн стоеше мълчаливо до Калеб, който разглеждаше стоката. Тад бе пратен на някаква безцелна мисия с Джоми, който се бе привързал към тях без никакви усилия. Предната вечер бяха говорили дълго на масата в кръчмата и Тад и Зейн вече смятаха, че новото момче е забавен и приятен спътник. Калеб не им бе казал причината да го задържи, но в опасен град като Кеш присъствието на едрия червенокос младеж бе добре дошло.
Калеб направи няколко прилични поръчки, преди да стигне до ястреба. Не беше същият като на амулета, но доста приличаше.
— Това не ми е познато — каза Калеб.
— И на мен — отвърна търговецът, казваше се Мудара. — Купих го от едно момче, крадец или просяк. Виждал съм подобни, но не точно такива — беше кльощав нервен мъж с нос като клюн. По очите му се познаваше, че е опитен търговец и не бива да се подценява.
Калеб сви рамене, сякаш нямаше значение, и насочи вниманието си към два други предмета, преди да се върне на ястреба.