— Влизай.
— Ти му обясни какво сме открили. Аз отивам да потърся Бек — каза Накор.
Магнус кимна и исаланецът го остави.
Намери Бек под едно дърво. Младежът зяпаше няколко ученици, които слушаха лекция на Росенвар. Щом видя Накор, Бек скочи енергично на крака.
— Тръгваме ли?
— Скучно ли ти е?
— Много. Нямам представа за какво говори този старец. И тия ученици… не се държат приятелски — погледна обвинително Накор. — Това, което направи с главата ми… — очите му сякаш се пълнеха със сълзи. — Едно от момчетата ме обиди и нормално щях да го фрасна в лицето. И пак, ако се беше изправил. И отново, докато не остане да лежи. Но не можах. Дори не успях да си свия юмрука. А той стоеше и ме гледаше така, сякаш нещо не ми е наред, и това е вярно! После си харесах едно хубаво момиче. То не спря да говори с мен, опитах да я сграбча и се случи същото! Не можах да вдигна ръката си… — Бек наистина щеше да заплаче. — Какво ми направи, Накор?
Исаланецът го потупа по ръката.
— Нещо, което не бих искал да правя на никого. За известно време няма да можеш да вредиш на останалите освен при самозащита.
Бек въздъхна.
— Завинаги ли ще остана така?
— Не. Не и ако се научиш да контролираш гнева и импулсите си.
Бек се засмя.
— Аз не се гневя. Никога.
Накор му махна да седне и застана пред него.
— Как така?
— Понякога се дразня и ако ме боли, чупя разни неща, но обикновено нещо или ми е смешно, или не. Хората говорят за любов, омраза, завист и подобни работи, но не съм сигурен, че ги разбирам напълно.
— Искам да кажа, че ги виждам как се държат и си спомням, че като малък чувствах разни неща. Например, когато майка ми ме прегръщаше. Но принципно не ме е грижа за същите работи като останалите хора — погледна Накор почти умоляващо. — Често си мисля, че съм различен. А и всички постоянно ми го повтарят.
Наведе глава и заби поглед в земята. После добави:
— Никога не ми е пукало. Но това, което направи с мен, ме кара да се чувствам…
— Разгневен?
Бек кимна.
— Не мога… да правя нещата, както съм свикнал. Исках онова момиче, Накор. Не ми харесва да не мога да правя каквото си искам! — погледна Накор и исаланецът видя гневните сълзи в очите му.
— Досега никой не ти е казвал не, нали?
— Понякога, но ги убивах и си взимах каквото искам.
Накор като че ли се замисли за нещо, после каза:
— Веднъж ми разправиха една история, за един мъж с каруца, преследван от вълци. Когато стигнал до града, видял, че вратите са затворени. Започнал да вика за помощ, но вълците го настигнали и го разкъсали. Какво мислиш за тази история, Ралан?
Бек се засмя.
— Бих казал, че е много забавна! Сигурен съм, че е имал много изумен вид, когато зверовете са го докопали!
Накор замълча и се изправи.
— Чакай ме тук. След малко ще се върна — исаланецът тръгна към кабинета на Пъг, почука и влезе, без да изчака отговор.
— Трябва да поговорим веднага.
Пъг стоеше до прозореца и се наслаждаваше на лекия ветрец. Синът му седеше на един стол в другия край на помещението.
— Какво има?
— Този човек, Ралан Бек, е важен.
— Това вече го каза — обади се Магнус.
— Не, по-важен е, отколкото предполагах. Той разбира дасатите.
Пъг и Магнус се спогледаха намръщено.
— Нали се разбрахме да не говорим за тях пред други хора?
Накор поклати глава.
— Не съм му казвал нищо. Разбира ги, защото е като тях. Сега осъзнавам как са станали такива.
— Това звучи изумително — каза Пъг.
— Не че разбирам всеки детайл и как точно е станало, но поне ми се изясни какво.
Пъг му махна да продължи.
— Когато Каспар ни разказа как Калкин му е показал света на дасатите, реагирахме по еднакъв начин. Бяхме притеснени от заплахата, която представляват, и се чудехме как е възможно да съществува подобна раса. Как може да израсне и да просперира без съчувствие, щедрост и някакво чувство за общ интерес?
— Сигурно някога са ги имали, но злото е завладяло света им и този човек е пример какво би станало с нас, ако подобно нещо се случи и тук — Накор закрачи из стаята, сякаш се бореше с мислите си.
— Бек е такъв, какъвто са го направили боговете. Сам ми го каза и е прав. Освен това знае, че боговете не са го направили като другите. Просто още не разбира какво означава това — огледа се и продължи:
— Никой от нас не е като нормалните хора. Всички сме докоснати по един или друг начин и сме обречени да живеем едновременно чудесен и ужасяващ живот. Понякога дори по едно и също време.
Лицето му отново стана умислено.
— По време на нашата борба с агентите на злото често сме се чудили каква точно е целта им. Досега имахме само абстрактни хипотези. Че без зло не би имало добро и главната ни цел е да постигнем баланс, за да поддържаме вселената в хармония… Ами ако тази хармония е илюзорна? Може би естественото състояние е непрекъснатата борба? Понякога ще печели злото, друг път доброто. Може би сме пленени от прилива, който постоянно залива нашия свят и се отдръпва?