— Как?
— Както казах, и аз съм надживял всички познати от едно време. Баща ми и майка ми умряха малко един след друг, но не бях говорил с тях от тридесет години. Нямам братя и сестри. Но това не означава, че не съм обичал. А винаги е болезнено да губиш тези, които обичаш.
— Има едно древно исаланско пожелание, когато се роди бебе. „Първо умира дядото, после бащата и накрая синът.“ То изразява естествения ред. Никога не съм бил баща и не мога да си представя какво ти е било да загубиш Уилям и Гамина. Но си го спомням. Видях колко тежко ти беше — Накор поклати глава, сякаш не можеше да намери подходящи думи. — Аз загубих жена си, два пъти. Първия път ме напусна, за да търси повече мощ. А втория път… Аз я убих, Пъг. Убих Йорна. Нейното тяло беше изгнило преди години и тя бе обсебила някакъв мъж — Накор се засмя горчиво. — Но това не променя факта, че тя беше човек, когото съм обичал. Че съм заспивал в нейните обятия и присъствието й ме правеше по-добър — очите му се бяха напълнили със сълзи. — Аз, ти и Томас сме избрани от боговете и тази чест си има цена. Може и да е суета, но това важи само за нас тримата. Нито за Магнус, нито за Миранда. Само ние.
— Защо?
— Само боговете знаят. — Накор се засмя зловещо. — И те няма да ни кажат истината.
Пъг се изправи. Бе време да се връщат.
— Мислиш ли, че ни лъжат?
— Със сигурност не ни казват всичко. Помисли кого е видял Каспар на върха на Ратх’Гари?
— Калкин.
— Да. Банат, бога на крадците и измамниците.
— Мислиш, че дасатите може да не са толкова голяма заплаха ли?
— Напротив. Но Калкин е показал на Каспар това, което е искал да види. Боговете си имат своите причини, но аз съм цинично копеле и бих искал да знам какво не е видял Каспар.
Пъг сложи ръка на рамото му.
— Нали не предлагаш това, което си мисля?
Накор се ухили.
— Още не. Но скоро може да се наложи да посетим света на дасатите.
— Да отворим умишлено разлом до техния свят? Дали може да има по-безразсъдна постъпка?
— Сигурно има. Още не сме се сетили — разсмя се Накор.
Пъг също се позасмя.
— Това сигурно ще е най-лошата идея в цялата ни история.
— Сигурно. Но ако отиването ни там спре идването на дасатите тук?
Пъг спря да се смее.
— Дали? — продължи да върви с наведен поглед, сякаш бе потънал в размисъл. — Може би трябва да го обсъдим по-подробно.
— Добре. Докато сме на тази тема, кога ще ми кажеш нещо повече за съобщенията от бъдещето?
— Скоро, приятелю. Скоро. Чудя се как ли се справят Калеб и останалите в Кеш? Не сме ги чували от няколко дни.
— Сигурен съм, че щяха да ни известят, ако ставаше нещо важно.
Калеб отскочи наляво и успя да избегне меча на убиеца. Не обърна внимание на болката в лявото рамо, когато се удари в стената на подземието и замахна към корема на Нощния ястреб.
Капанът беше планиран и изпълнен изключително. Калеб се проклинаше, че е бил толкова глупав. Не само че не бяха успели да са с една стъпка пред Нощните ястреби, а направо бяха загазили.
Единствената причина да са още живи беше късметът.
Чезарул бе пратил хора да следят търговеца и да наблюдават къщата. Предишната нощ бяха открили базата на Нощните ястреби. Беше им отнело много време, но търпението им бе възнаградено.
Чезарул беше планирал двойна атака в мазето на изоставения склад. Една група трябваше да се промъкне през канализацията, а друга да нападне от улицата.
Понеже убийците действаха главно нощем, бе решено атаката да се проведе следобед, за максимална изненада.
Калеб бе повел своята група през канализацията. Отне им цялата сутрин, за да заемат позиции.
Вместо това се натъкнаха на капан, който бе издаден само благодарение на няколко разтревожени плъха и на това, че един от мъжете усети лек полъх на въздух с миризма на пушек. Калеб едва успя да изкрещи предупредително и тунелът се напълни с облечени в черно Нощни ястреби. Трима от хората му загинаха, преди да разберат какво става, а останалите заотстъпваха разбъркано.
Атаката бе претърпяла крах и сега единствената му грижа бе да измъкне оцелелите от подземието. Заедно с четирима други остана да отбранява входа на един по-широк тунел.
Калеб знаеше, че трябва да задържи позицията поне още няколко минути, за да може останалите агенти на Конклава да се скрият из града.
Не се съмняваше, че горе ще ги чакат още Нощни ястреби, но едва ли щяха да нападнат хората му на дневна светлина. Градската стража никак не обичаше обществените безредици, защото често клоняха към бунт, и намесата на Вътрешния легион бе само въпрос на време.
Мъжът до него издаде бълбукащ звук, защото бе пронизан в гърдите. Калеб замахна, отсече ръката на Нощния ястреб и той падна с писък в мръсната вода. Бяха останали само двама от хората на Чезарул, но противниците им дадоха глътка въздух, докато се прегрупираха.