Вече бе забелязал очевидния начин, по който двама млади благородници си подсказваха какви карти имат. Този с по-слабата ръка обикновено вдигаше залога и помагаше на другия да спечели повече.
Не беше перфектна система, защото този с по-силната ръка все пак трябваше да бие и останалите на масата, но печелеха достатъчно често. Освен това залозите бяха доста сериозни, така че с течение на вечерта двамата бяха събрали доста пари. На Тал му се искаше да им даде урок, но сега имаше други грижи.
Беше се замесил с Конклава на сенките още от най-ранна възраст и се бе научил да мами на карти. Уменията му бяха усъвършенствани от игра с Накор, Каспар и Амафи — все изпечени измамници. Веднъж играта се бе превърнала в състезание по мамене и се изпи доста вино. Приключиха чак когато в тестето се появиха три допълнителни попа и две седмици.
Тал играеше, без да се замисля много, печелеше малко, за да е отгоре, и губеше често, за да не привлича внимание.
— Трябва ми малко въздух — извини се той и махна на слугата си.
Двамата тръгнаха към градината уж за да се поразтъпчат, но Тал всъщност искаше да огледа отново наоколо.
— Нещо притеснява ли ви, ваше великолепие? — попита Амафи. Говореше ролдемски, за да намали риска от подслушване.
— Много неща, Амафи.
— Със сигурност не и двете момчета, нали?
— Не. Някой ще им даде урок, но за жалост няма да съм аз — Тал огледа градината. — Знаем, че враговете ни много внимателно подбират кого и къде да убият. Но защо тук и точно тази вечер? — той махна с ръка, обхващайки градината и сградата, и се обърна към града. — Горе сигурно има над двадесет стаи. Дори не знаем в коя ще е принцът — завъртя се към Амафи. — Това е по твоята специалност. Би ли се опитал да убиеш царска особа тук?
— Не, но пък аз винаги съм предпочитал сенките пред объркването.
— Не съм сигурен, че разбирам.
Бившият убиец хвана господаря си за ръката и го завъртя към сградата. На практика всичко беше открито освен вратите към тоалетните и кухнята.
— Всичко се вижда и това е добре — каза Амафи. — Ако някой иска да се качи горе, трябва да влезе през главния вход и да мине по стълбището вдясно. Още не съм проучил този паметник на човешката алчност напълно, но не виждам други изходи. Възможно е да има тунел, който да води към улицата, но всеки, който иска да го ползва, ще трябва да мине пак през това помещение.
— Значи мястото е добро?
— Когато убиеш някого, трябва да напуснеш веднага. Не бива да се колебаеш, защото иначе ще те заловят. Аз предпочитам сенките. Искам да съм далеч от жертвите, преди да са изстинали, да не говорим за това да ги открият. Други предпочитат да прикрият следите си с хаос — Амафи се огледа. — Ако съм принуден да убия някого тук, бих се скрил… в градината. Когато настъпи суматоха, ще избягам от ей там.
Тал бавно се завъртя, за да види за какво става дума. Градината беше правоъгълна, с малък басейн в центъра. Беше очертана с ниски плетове и имаше тесни пътечки до панорамата, гледаща над града и бреговете на езерото. Тук-там бяха разположени пейки и поставки за факли.
— Арбалет?
— Твърде неточен — отвърна Амафи. — Но ако няма друга алтернатива, би могло. Вие, да речем, може да използвате лък, при това с голяма ефикасност. Аз бих избрал стреличка.
— Стреличка ли?
— Намазана с отрова — Амафи се вживя в ролята. — Бих скрил тръба под наметалото си, а ако е твърде топло — в ръкава. Не е нужно да е дълга — той показа с ръце около една стъпка. — Стреличката ще е в достатъчно здрава торбичка, за да не се одраскам сам случайно.
— Бих изчакал, докато жертвата се установи — продължи Амафи. — Например да седне да играе комар или да излезе в градината. Важното е да си готов, когато дойде времето. Вадиш тръбата, слагаш стреличката, поразяваш жертвата и изчезваш още преди да е паднала на пода.
— Как може да си сигурен, че ще умре?
— Има поне няколко отрови, които са достатъчно силни, за да убият бързо дори при леко одраскване. С тях се борави трудно, но ако си добре обучен… — той сви рамене. — Не е първият ми избор, но бих могъл.
Амафи посочи задната стена.
— Вече щях да съм планирал пътя за бягство. Бих вързал въже за някоя статуя и бих се спуснал в градината на долната къща още преди жените да са почнали да пищят и да викат стражата. Хаосът ще ме скрие.
— Какво друго би ползвал освен стреличка с отрова?
— Добре хвърлен кинжал може да свърши работа, но повишава риска да те видят.
— Трябваше да се сетя.
— Бихте се изумили колко малко неща виждат хората, ваше великолепие. Виждат как тялото пада, как тече кръвта. Чуват писъците на жените и проклятията на мъжете. Оглеждат се дали и те не са в опасност. Но не забелязват, че невзрачно облеченият човек в края на тълпата е изчезнал. Още по-добре, ако хората наоколо се разтичат и има много писъци. Лесно е да се убие човек. Трудното е да не те заловят след това.