— Как да помогна?
— Снощи е имало и други събития. „Господарката на късмета“ е комарджийско заведение на хълма Летни ветрове. Снощи там са се случили няколко странни неща. Талвин Хокинс е изчезнал. Качил се на горния етаж с две курви, след това го последвали двама мъже. Единият бил така нареченият му слуга и бивш убиец Петро Амафи. Малко по-късно момичетата слезли, намерили си компания и заминали. Стаята била празна, а от прозореца висяло въженцето на завесата. Предполагаме, че Хокинс е избегнал някакъв капан. Не знам кой е бил мистериозният мъж, който също се е качил горе, и къде са го отвели Талвин Хокинс и Петро Амафи. Ти да знаеш нещо?
— Нямам представа — каза Каспар.
— Предполагам, че твоят човек Паско би могъл да се свърже с тях.
— Ще го накарам веднага щом приключим.
— Аз служа на двама господари, приятелю. Работя за твоите хора, защото вярвам, че каузата им е добра и освен това помага на другия ми господар, императора. Най-добре ще е да мога да му представя доказателство. Не предположения и мъгляви обяснения, а доказателство.
— Има още нещо — продължи Турган Бей. — Разбрах, че е имало нападение над странноприемница „Трите върби“, собственост на бившия поданик на Кралството Пабло Магуайър. Там са били отседнали някакъв търговец от Долината на сънищата с неясен произход и три момчета, вероятно чираци. Господаря го е нямало, а момчетата вечеряли, когато са ги нападнали. Не е ясно защо се е случило, но пък очевидно не виждаме цялата картина — Бей погледна Каспар. — Този Магуайър да не е от твоите агенти?
— Аз съм като теб, Турган. Казват ми само това, което трябва да знам.
Едрият мъж въздъхна дълбоко.
— Разбирам защо господарите ни действат потайно, но признавам, че малко ме дразни да не знам, че наблизо има потенциални съюзници.
— За всичко си има причина. Не можеш да издадеш нещо, което не знаеш.
— Тогава изпрати слугата си където трябва и разпространи вестта. Търся доказателство за вината на Дангаи, иначе Кеш може да бъде хвърлен в гражданска война.
— Какво казват твоите хора?
Турган Бей стисна раздразнено юмрук.
— Мога да разчитам само на шепа хора. Твърде много съюзи се образуваха и разпаднаха в последно време. След две седмици започват празненствата за Банапис и градът ще се напълни с чужденци. Императорът вероятно ще направи последната си публична поява. Ще се обърне към Галерията на лордовете и командирите и после ще маха на тълпата от балкона… Накратко, ако ще се извършва преврат, вероятно ще е тогава. Вътрешният легион ще е в града, а Кралските колесничари и армията няма да ги има.
— Ще видя с какво мога да помогна. Някаква идея къде е изчезнал Тал?
— Не. Говори с Паско или иди в странноприемницата, където е отседнал. Открий го и виж дали е разбрал нещо. Освен това говори с господарите си на север. Да направят каквото могат. Помогни ми да запазим Империята и ако зет ти не те помилва, ще накарам Сезиоти да те направи принц.
Каспар се усмихна.
— Благодаря, но апетитът ми за власт остана в миналото. Открих, че работата за нашите приятели от Севера ми дава достойна причина да ставам всяка сутрин, а един мъж не може да иска повече — той се поклони и излезе от стаята.
Махна на Паско, който го чакаше търпеливо, и двамата тръгнаха по коридора.
— Отивам във „Веселия жонгльор“. Ти иди там където трябва в случай на нужда. Снощи нещо се е прецакало и нашите хора са се покрили… Ако приемем, че не са мъртви — той понижи глас. — Трябва да говоря с Тал и Калеб, колкото се може по-бързо.
Паско кимна и зави по един коридор, който щеше да го изведе до града през входовете за прислугата. Каспар пък тръгна към конюшните. Чудеше се дали ще си намери отнякъде друга кана кафе и нещо за ядене, преди да се впусне сред целия този хаос.
Складът беше обграден от верни на Конклава стражи. Вътре Тал наблюдаваше безстрастно как Амафи разпитва убиеца. С много усилия и късмет бяха успели да стигнат до това убежище преди зазоряване.
За момента бяха в безопасност и пленникът можеше да крещи колкото си иска. Въпреки че отказваше да говори, вдигаше доста шум, и то от часове. Беше вързан за тежък стол, който бе прикрепен към една от поддържащите греди. Беше наложително, защото веднъж вече бе опитал да си разбие главата в пода. За щастие само бе изпаднал в безсъзнание за около час.
— И аз, и той трябва да си починем, ваше великолепие — каза Амафи и махна на Тал да се отдалечат в другия край. — Измъчването е изкуство, господарю. Всеки може да пребие някого. Или да му причини достатъчно болка, за да полудее.
— Докъде стигна?
— Този мъж е обучен. Освен това е фанатик. По-скоро ще умре в агония, отколкото да предаде клана си. Трябва да го убедим, че агонията ще е безкрайна. Чак тогава ще проговори. Но дори когато проговори, трябва да вярва, че само истината ще го избави от болката. В противен случай ще ни излъже. А ако е твърде наранен, ще ни наговори каквото реши, че искаме да чуем.