Тал кимна. Не изпитваше удоволствие да наблюдава действията на Амафи, но бе видял толкова насилие през живота си, че то почти не го впечатляваше. Помнеше, че тези, с които се бореше, са виновни за изтребването на племето му. Освен това семейството му в Опардум щеше да страда като всички в Мидкемия, ако Конклавът се провалеше.
— Как ще го направим?
— Първо трябва да накараме хората ни да покрият прозорците, за да е винаги тъмно. Да объркаме представите му и да си мисли, че е прекарал тук повече време. Ще се върна до странноприемницата за нови дрехи, за да го объркаме допълнително. Няма да е зле да намерим храна и вино или по-добре бренди.
— Прави каквото трябва.
Амафи излезе, а Тал се приближи до вързания пленник. Двамата се изгледаха продължително, но не казаха нищо.
Калеб изстена. Момчетата се опитваха да чакат търпеливо, но минутите течаха изключително бавно.
Тад и Зейн вече бяха на ръба да се сдърпат, но Джоми успяваше да предотврати конфликта.
Момичето пак бе донесло храна. Обясни им, че мислят да ги преместят, но отказа да отговаря на въпросите им.
Сега Калеб бе дошъл в съзнание и те му разказаха какво се бе случило в „Трите върби“.
— Значи не сме и наполовина толкова умни, колкото си мислехме.
— Добре ли си? — попита Тад.
— Не съм толкова зле, колкото изглежда. Порязаха ме два пъти в рамото, но не дълбоко. Освен това имам рана на главата, а те обикновено кървят много. По някое време припаднах и помня само, че ме носиха — той се огледа. — Къде сме?
Тад му обясни и Калеб кимна.
— А вие как се озовахте тук?
Момчетата разказаха за убийците.
— Ако са искали да ви убият, щяха да го направят. Според мен са ви подплашили, за да ги доведете тук — гласът му бе угрижен.
— Отървахме се от тях — каза Джоми. — Натресох ги на чираците на хлебарите и те решиха да се позабавляват. Погледнах назад, докато се измъквахме. Ония отнесоха сериозен пердах.
— Изненадан съм, че не са избили момчетата — каза Калеб.
— Изненадата прави чудеса.
— И глупостта също. Джоми, онези момчета можеше да загинат заради теб.
Младежът спря да се усмихва.
— Не искам благодарност за това, че спасих братята, но не очаквах и критика. Нима предпочиташ ние да бяхме загинали?
Калеб вдигна примирително ръце.
— Прав си, извинявай. Не съм бил там.
— Какво ще правим сега? — попита Тад.
— Трябва да почина още няколко дни, но не тук. Изложихме тези хора на достатъчно опасност. Ще намерим ново скривалище — той прокара ръка по дългата си коса и видя, че е покрита със засъхнала кръв. — И трябва да се измия.
Надигна се и стисна зъби за минута. После повтори:
— Трябва да се измия.
— Вече го каза — обади се Зейн.
Калеб кимна и продължи:
— Ако знаят къде сме…
— Не знаят. Иначе вече щяха да са ни избили.
— Да. Аз… прав си.
— Защо не полегнеш? — каза Джоми. — Аз ще ги наглеждам.
Калеб легна и след минути заспа отново.
— Май е време да ви питам защо толкова много хора искат да ни убият? — Джоми се втренчи в Тад и Зейн, седна на стола и зачака отговор.
Минаха още две яденета, преди Калеб да се надигне отново. Момчетата предполагаха, че е някъде преди пладне.
— Май са ми счупили главата — изстена Калеб.
— Не се вижда отвън. Чакай — Джоми мина покрай стоящите на пода братя и излезе.
— Къде отива?
— Не знам — отвърна Зейн. — Може би до тоалетната?
— Нали не сте излизали навън? — Калеб се надигна и се подпря на облегалката на освободения стол.
— Не — каза Тад. — Оставиха ни гърне до вратата.
Вратата се отвори и Джоми внесе порцеланова купа. След това извади сгъната кърпа и наля в купата вода.
— Нали каза, че искаш да се измиеш.
Калеб смъкна окървавената си риза.
— Има и чисти дрехи, сега ще ти донеса.
Върна се след няколко минути с чиста риза и шапка.
— Загубил си си шапката. Помолих домакина ни да ти намери нова.
— Благодаря. Тъкмо ще скрие раната.
— Говорехме какво ще правим нататък, когато припадна — каза Тад.
— Някои неща ми се губят, но доколкото си спомням, за малко са щели да ви пленят, нали?
— Точно така — отвърна Джоми. — И от това, което ми казаха тези двамата, сме загазили сериозно.
— Какво му казахте? — попита Калеб.
Тад и Зейн се спогледаха, но Джоми ги изпревари.