— Колко? — попита Калеб.
— Голямо количество.
— И колко според теб е голямо?
— Ще трябва да подкупя множество уплашени крадци. Колкото повече ги е страх, толкова повече ще искат. А нищо не ги плаши повече от Нощните ястреби. В подземията има няколко места, където умните крадци не стъпват. Тези, които го направят, най-често изчезват. Естествено, не липсват обичайните слухове за чудовища, полицаи и ренегати. Но едно от тези места би трябвало да е гнездото на вашите чернопери птички. Ако успеем да го открием.
— Ако? — попита Тал.
Едрият мъж кимна.
— Носят се слухове за магии и зли духове. Крадците са сред най-суеверните глупаци, но не бих се изненадал, ако в тези истории има нещо вярно. В такъв случай дори най-добрите няма да успеят да се промъкнат. Няма минаване през заклинание, което те поразява на място. Така че не мога да гарантирам нищо. Като за начало искам триста златни монети за подкупи и награди, плюс сто за мен. Щом осигурим информацията, ще платите по десет за всеки загинал крадец и още петстотин за мен.
— Готово! — извика Калеб и се изправи.
— Ах! — засмя се мъжът. — Знаех си, че трябва да поискам повече. Но стореното — сторено.
— Как да те намерим? — попита Тал.
— Аз ще те намеря, Тал Хокинс. Каспар е гост в двореца и нямаме достъп до него, а Калеб трябва да се спотайва, защото го търсят. Носят се слухове за някакво нападение в „Господарката на късмета“, но мисля, че следващите няколко дни можеш да се движиш без страх за живота си.
— Как така? Та нали ме нападнаха?
— Ако Нощните ястреби искаха да те убият, щяха да са го направили. Славата ти с меча е голяма, така че щеше да отнесеш стреличка или отрова в питието. Искали са да те заловят жив, за да те разпитат. По същия начин, по който в момента вие разпитвате техния човек.
— И това ли знаеш?
— Такъв ми е бизнесът — отвърна едрият и се изправи. — Не се тревожи, Нощните ястреби са опасни, но са малко и не могат да покрият всичко. Аз, от своя страна, имам очи и уши навсякъде. Не съм като благородниците и търговците, които се разхождат навън и си мислят, че нищо не може да ги сполети. Знам, че в сенките дебнат ръце с ножове. Ако науча, че се задава някаква опасност, ще те предупредя.
— Защо? — попита Калеб.
— Защото ако сте мъртви, няма да ми платите. Излизайте по един, и то поред. Каспар от Оласко, ти, Калеб, и накрая Талвин. За всеки от вас има водач, който ще ви изведе от каналите. Препоръчвам ви да се окъпете, като се приберете. Тукашната миризма направо прониква в кожата. Желая ви лека вечер и безопасно прибиране.
Турган Бей стоеше неподвижно. Носеше церемониалната си огърлица — истинско произведение на изкуството от злато и скъпоценни камъни.
Щеше да представи Каспар на императора, въпреки че въпросът с политическото убежище беше уреден отдавна. Каспар трябваше да положи клетва и в замяна нямаше да го обесят или да го хвърлят на крокодилите.
Това беше първата му среща с Диигаи, престарелия император на Велики Кеш, откакто го бяха изгонили от Оласко.
Императорът беше крехък, но още се държеше изправен. Движенията му загатваха за това какъв добър ловец е бил. И той като предците си бе ловувал черния лъв, обитаващ кешийските равнини. Тялото му още носеше белези от тези схватки.
Тронът беше изработен от слонова кост и поставен на подиум от черен мрамор. Зад него имаше барелеф на сокол с разперени криле — великия символ и печат на Кеш. Наблизо на един прът имаше истински сокол — гледаше хората в помещението с жълтите си очи.
Шапката на церемониалмайстора на подиума беше окичена с безброй пера и златни брошки. Освен нея носеше златен колан и леопардова кожа през раменете.
„Не че му трябват допълнителни отличителни знаци“ — помисли Каспар. Шапката беше толкова натруфена, че нямаше къде повече. За разлика от типично кешийския стил сега представянето и клетвата бяха кратки и отнеха само около половин час, но въпреки това церемониалмайсторът изглеждаше изтощен.
Каспар спря да слуша още след първите минути и се замисли за предстоящия сблъсък. Не изпитваше особена любов към Империята, но владетелят й бе човек с чест и не заслужаваше да го сполети преврат.
Освен това знаеше, че за всичко е виновен не алчен принц, а луд магьосник, който имаше пръст и в неговото сваляне. Съдбите на двамата владетели бяха различни, но крайният резултат щеше да е един и същ. Хаос в региона и предимство за слугите на злото.
Знаеше, че причината за краха му бе приютяването на Лесо Варен и постепенното попадане под влиянието му. Каспар бе успял да изкупи донякъде вината си и да настрои моралния си компас, но все още жадуваше за кръвта на магьосника.