— Сядай, момче. Да поиграем.
Каспар се огледа. Стаята бе пълна с красиви жени, облечени според обичая на Истинската кръв. Каспар не се впечатляваше лесно от всяко хубаво лице и едър бюст, но дори той бе заинтригуван.
Императорът пак махна с ръка.
— Искам да играем на спокойствие, скъпи мои. Оставете ни.
Момичетата излязоха с кикот, а слугите придърпаха завесите и оставиха само една панорама към града.
— Това е максималното усамотение, което получавам, Каспар — императорът заряза официалния тон. — Давам ти белите.
Каспар кимна и вдигна една пешка.
Квадратите бяха от абанос и слонова кост, а фугите бяха пълни със злато. Фигурите бяха от черен оникс и халцедон и представляваха истински произведения на изкуството. Бялата царица имаше много красиво лице. Всички корони бяха от злато, а като погледна по-внимателно, Каспар видя малките диаманти по скиптъра на офицера и платинения меч на ездача на коня.
— Давай, момче — подкани го императорът и Каспар премести пешката. Бяха минали много години, откакто за последно го бяха наричали „момче“. — Обзалагам се, че си мислиш за всичките тези красавици.
Каспар се засмя.
— Ваше величество, признавам, че съм поразен от тяхната хубост.
Императорът се усмихна и Каспар остана изненадан от това колко здрави и бели изглеждат зъбите му.
— Какъв е изразът? „Може да съм стар, но още не съм умрял“? Те са тук, за да ме шпионират. Сигурен съм, че всяка работи за различен министър, генерал или гилдия. Знаеш ли, че всичките са ми подаръци?
— Робини?
— Не. Робите нямат право да се приближават до императорската фамилия. Освен това Истинската кръв не робува. Ако извършиш чак толкова тежко престъпление, те хвърлят на крокодилите — той премести пешката си и понижи глас. — Една от привилегиите на поста. Лягам си с тях понякога и дори да не се случи нищо, чувам разни работи — махна му да се наведе и прошепна: — Мислят, че съм изкуфял — засмя се и очите му светнаха весело. — Не им противореча.
Бившият херцог не отговори нищо. Чудеше се защо е приет, или по-скоро привлечен. Направи нов ход.
Продължиха да играят бавно.
— Каспар, подозирам, че догодина по това време няма да съм жив. Може би няма да дочакам и следващия месец.
— Нима някой заговорничи срещу вас?
— Непрекъснато. Такива са нашите традиции. Синовете ми умряха млади и само един от тях ме дари с наследник. Ако имах що-годе интелигентна внучка, щях да я омъжа и да провъзглася съпруга й за император. Както Лакейша навремето ме ожени за Шарана — усмихна се и направи нов ход. — Страхотна жена. Ти някога спал ли си с нея?
— Не съм имал честта — засмя се Каспар.
— Сигурно си единственият гостуващ благородник, който е пропуснал.
— Все пак по това време бях на петнадесет, ваше величество.
— Това нямаше да я спре. Но вероятно е била твърде заета да спи с баща ти — императорът продължи, преди Каспар да отговори: — Знам със сигурност, че е лягала с двамата принцове от Кралството. Но това беше преди да се оженим. Нищо не може да се сравни с властните жени от Истинската кръв.
— Това го вярвам.
— Шарана беше силна и непрощаваща жена. Като ми се ядосаше, не ми говореше със седмици. Признавам, че по някое време я обикнах — той въздъхна. — И след четиридесет години продължава да ми липсва. Ако имах внучка като нея, щях да я омъжа за теб.
— За мен ли? — изненада се Каспар.
Императорът взе една от фигурите му.
— След четири хода си мат, ако не внимаваш. Да, и то не защото те харесвам. Ти си убийствено копеле и точно такива качества трябват, за да се управлява тази империя.
— Благодаря, ваше величество.
Императорът се засмя.
— Ти поне се вкопчваш със зъби и нокти в това, с което разполагаш. Боя се, че внук ми ще разпокъса държавата.
— Сезиоти?
Диигаи поклати глава.
— Не, Дангаи. Сезиоти е учен и нашите ловци и воини го подценяват, но той би успял да съхрани мира. Но едва ли ще наследи трона. Дангаи е твърде могъщ. Въпреки че лорд Рава подкрепя по-големия принц, много от колесничарите му са приятели на Дангаи. Същото се отнася и за Кавалерията. Трябва да помниш, че тези мъже не са обикновени войници. Всеки от тях е благородник от Истинската кръв — императорът отпи глътка вино. — Имаме твърде много благородници, Каспар.
— Турган Бей казва, че не можеш да хвърлиш камък в Долния град, без да удариш някой благородник.
Императорът се засмя.
— Така ли? Смешно, но вярно. Ти работиш с него, нали?
— Не знам за какво говорите, ваше величество — отвърна Каспар и премести една пешка, за да отбие атаката.
— Турган Бей е един от най-добрите ми хора, но и той като останалите смята, че съм стар глупак. Не знам какво правиш тук. Опитът ти да се промъкнеш като благородник от Кралството беше толкова прозрачен, че дори „изкуфял дъртак“ като мен не се хвана. Очевидно очакваше да те хванат и да свършиш под крилото на Турган. Признавам, че не очаквах номера с политическото убежище, но е добър. Кой го измисли?