След час, към осемнайсет часа, стигнахме в София. Оставих Марсел и Йета на площад Народно събрание. Двамата имаха двустайно апартаментче наблизо. Марсел ми обясни къде живее Милан Джуров. Определихме си среща за двайсет часа — държеше да ме придружи до гарата — и се разделихме.
Прибрах се в „Шератон“, приготвих багажа си и уредих сметката.
Отново поех по булевард Руски, после по булевард Заимов. Карах дълго, докато стигнах до безличен комплекс. Докторът живееше в блок 3, вход В. Позвъних на вратата на апартамента му. Вътре дънеше музика. Позвъних пак. Накрая ми отвориха. На прага стоеше закръглена брюнетка, която ме пусна да вляза, след като казах името си и името на Джуров. Останах да чакам в тесен коридор, сред цяла армия обувки и под звуците на лудо надсвирващите се кларнет и акордеон, които акомпанираха на дрезгав женски глас.
— Красив глас, нали?
Милан Джуров стоеше в края на коридора. Марсел не ми беше казал, че докторът е джудже. Не от най-дребните — трябва да имаше метър и петдесет, но с характерните черти на нанизма. Главата му изглеждаше огромна, торсът му — масивен, а кривите му крака приличаха на клещи. Джуров продължи на безупречен френски:
— Това е Есма. Дивата на ромите. Първите бунтове в Албания започнаха на нейните концерти. Кой сте вие, господине?
— Казвам се Луи Антиош — отвърнах. — Французин съм. Марсел Минаус ме насочи към вас. Можете ли да ми отделите няколко минути?
— Заповядайте.
Последвах го. Преминахме през дневната. На телевизионния екран огромна рижа жена, облечена като селянка, пееше и се въртеше като пумпал. Гледката бе по-скоро нелепа, но музиката бе великолепна. Помещението бе пълно с роми, които пиеха, ядяха, смееха се.
Влязохме в кабинета на Джуров. Той затвори вратата и я закри с тежка завеса, която приглуши шума от съседната стая. Огледах се. Мокетът беше износен, мебелите изглеждаха като от картон. В единия ъгъл имаше желязна кушетка. До нея, върху стъклени полици — ръждясали хирургически инструменти. За миг ми се стори, че тук се правят незаконни аборти. Засрамих се от тази мисъл. Докторът бе лежал в затвора заради такива предразсъдъци. Милан Джуров бе просто ромски лекар, който лекуваше роми.
— Седнете — каза той.
Джуров бе преждевременно остарял човек на около четирийсет години. Правилни черти, изпъкнали зелени очи, очила с дебели рогови рамки, гъсти, метално-сиви коси. Излъчваше сила, неочакван динамизъм. Седна зад бюрото си и ме загледа очаквателно. Поздравих го за добрия френски.
— Следвал съм в Париж. В медицинския факултет на улица Сен-Пер. Но стига любезности, господин Антиош. Какво желаете?
— Дойдох да поговорим за Райко Николов, циганина, убит през април в сливенската гора. Знам, че вие сте правили аутопсия на трупа. Бих искал да ви задам няколко въпроса.
— От френската полиция ли сте?
— Не. Просто тази смърт изглежда свързана с едно проучване, което правя в момента. Не сте длъжен да ми отговаряте. Но нека ви запозная с моята история. Сам ще решите дали заслужава вниманието ви.
— Слушам ви.
Разказах му приключенията си — мисията, поверена ми от Бьом, смъртта на орнитолога, тайнственото му минало, двамата българи, които също вървяха по следите на щъркелите, присъствието на „Единен свят“…
Джуджето му слушаше мълчаливо. Накрая попита:
— И каква е връзката със смъртта на Райко?
— Райко е бил орнитолог. Следял е прелитането на щъркелите и може би е открил нещо. Нещо, което му е струвало живота. Вие сте правили аутопсията и вероятно можете да ми помогнете. За десет, дни изминах три хиляди километра. Остават ми още десет хиляди. Довечера в единайсет часа заминавам за Истанбул. Само от вас мога да науча още нещо тук, в София.
Джуров извади пакет цигари, предложи ми една, която аз отказах, запали с голяма хромирана запалка, после попита:
— Това ли е всичко?
— Не, доктор Джуров. В тази история има едно съвпадение, което като че ли няма нищо общо с щъркелите, но си остава тревожно — Макс Бьом е бил с присадено сърце, за което няма никакво медицинско досие.
— Знаех си — каза Джуров. — Явно са ви казали за откраднатото сърце на Райко и сте заключили, че става дума за търговия с органи или нещо подобно.
— Ами…
— Това са глупости. Вижте, господин Антиош, не държа да ви помагам. Но за да ми е чиста съвестта, ще ви дам някои сведения.
Джуров отвори едно чекмедже и извади няколко закачени с кламер листа.
— Това е докладът за аутопсията, която извърших на 23 април 1991 г. в гимнастическия салон в Сливен след четири часа работа. Дадох си труда да напиша доклада на български. Но и на есперанто да го бях написал, пак никой нямаше да го прочете. Вие не говорите български, нали? Ще ви го резюмирам.