Надигнах се, схрусках няколко питки в кухнята и отидох да разгледам работното помещение на Идо в градината. Не бе оставил никакви бележки, никаква статистика, никаква информация. Само инструменти и превързочни материали като онези, които открих у Бьом.
Затова пък попаднах на пералната машина. Докато тя въртеше дрехите ми, аз спокойно продължих да ровя. Не намерих нищо повече. Денят решително не беше плодоносен. Но в момента имах само едно желание — да видя отново Сара.
Час по-късно простирах прането на слънце, когато Сара се появи между две ризи.
— Свърши ли работният ден?
Вместо отговор Сара ми намигна и ме прегърна.
20
Навън бавно се смрачаваше. Сара се отдръпна от мен. По гърдите й се стичаше пот. Тялото й бе дълго и стегнато, кожата й бе матова, прегоряла, изсушена.
— Ще пиеш ли чай?
— С удоволствие.
Тя стана и отиде да направи запарката. Желанието, което изпитвах към нея, бе неугасимо. След два часа в леглото все още не можех да се отпусна. Не ставаше дума за наслада или удоволствие, а за някаква алхимия на телата, на които сякаш бе отредено да горят едно за друго. Вечно.
Сара се върна — носеше меден поднос, върху който бе поставила метален чайник, малки чашки и чинийка с бисквити. Седна на ръба на леглото и наля чая по ориенталски, като държеше чайника високо над чашките.
— Луи — каза тя, — мисля си, че си на грешен път.
— Какво имаш предвид?
— Птиците, миграцията, орнитолозите. Става дума за убийства. Никой не убива заради птици.
Вече бях чувал това. Възразих:
— В тази история, Сара, има само една връзка — щъркелите. Не знам къде ще ме отведат. Не знам и защо пътят им е осеян с убийства. Но в това насилие без граници трябва да има някаква логика.
— В това насилие има пари.
— Естествено — отвърнах. — Макс Бьом се е занимавал с незаконна търговия.
— Каква?
— Още не знам. Диаманти, слонова кост, злато? Във всеки случай, африкански богатства. Дюмаз, швейцарският инспектор, който работи по случая, е убеден, че става дума за скъпоценни камъни. И мисля, че е прав. Бьом едва ли е търгувал със слонова кост, след като се е бунтувал срещу изтребването на слоновете в Централна Африка. Колкото до златото, по пътя на щъркелите то не е много. Остават диамантите — в Централна Африка, в ЮАР… Макс Бьом е бил инженер и е работил в мини. Само че се е пенсионирал още през 77-а и вече не е стъпил в Африка. Занимаваше се само с щъркели. Не знам, Сара, наистина.
Сара запали цигара и сви рамене.
— Сигурна съм, че имаш някакво предположение.
Усмихнах се.
— Имам. Смятам, че търговията продължава и щъркелите са нещо като куриери. Пратеници, ако щеш. Като пощенските гълъби. Смятам, че пренасят съобщението си в пръстените.
— Какви пръстени?
— В Европа орнитолозите слагат на краката на птиците пръстени, върху които са отбелязани датата и мястото на раждането или датата и мястото на залавянето, ако са диви птици. Но мисля, че пръстените на Бьом разказват друга история.
— Каква?
— Нещо, заради което си заслужава да се убива. Райко го беше открил. Брат ти също, струва ми се. Идо дори е разбрал за какво точно става дума. Оттам и надеждата му да забогатее.
Сара не каза нищо. За миг помислих, че напълно ме е забравила. После стана.
— Луи, в момента проблемите ти не са в небето. Гледай си по-скоро в краката. Ако продължаваш да хвърчиш из облаците, ще те убият като куче.
Сара обу дънките си и облече фланелка.
— Ела с мен.
Излязохме в градината, където Сара се спря между къщата и гаража на Идо. Отмести клоните на едно маслиново дърво и отдолу се появи прашно платнище.
— Помогни ми.
Издърпахме платнището. През деня сигурно бях минал отгоре му поне десет пъти. Сара повдигна дъската на скривалището и пред очите ми се разкри истински арсенал. Бойни карабини и ножове, сандъци с боеприпаси.
— Складът на семейство Габор — каза Сара. — Винаги сме имали оръжие, но Идо се снабди с още.
Коленичи и издърпа прашен сак за стикове за голф. Изтупа го и го напълни с оръжие и муниции. След това ми подаде един автоматичен пистолет.
— Това е глок 21, австрийско оръжие. Стреля с четирийсет и пет милиметрови куршуми. По-добро е от берета.
21
На другата сутрин станахме в три часа. Мълчаливо изпихме чая си. Навън се чуваха тежките стъпки на жителите на кибуца. Сара не пожела да я придружа до развъдниците. Младата еврейка не можеше да афишира връзката си с гой. Целунах я и поех по обратния път, към летището „Бен Гурион“.