Такава е българската омая.
Такава е, по-вярно, омаята на онези вечно разбунени младежки елементи у нас — елементи, които нито преди петдесет години, нито днес, не смогнаха да разберат тая истина — че единственият, законен, разумен, работоспособен и народоспасителен революционер е Времето!
Основните институции биват отзвук на публичната съвест, но на настояща публична съвест, на публична съвест всячески проявена от народните маси, а не на някаква си бедна публична съвест, крияща се в сантименталните ожидания на идеолозите и в мъглявите надежди на невъзмъжалите трибуни.
Когато основните институции изказват бъдеща публична съвест, те са една химера, защото те представляват като нещо съществуващо това, което всъщност не съществува — те са израз на душа, мисъл и вяра, каквито обществото не може да схване и разбере, на които следователно то не може да оцени потребата, от които следователно то не може да очаква помощ и избава и не може да ги зачита и почита.
Основните институции тряба да се променят лека-полека успоредно с промяната на нравите; нравите са една стълба, по която стълба се качват и въздигат стъпка по стъпало законите: всяко стъпало представлява един период в публичния развой: ето — това е то културен възход.
Тен бележи:
Que les institutions respectent les moeurs — et les moeurs respecteront les institutions; ако институциите зачитат нравите — и нравите ще зачитат институциите.
Велика истина — отдавна формулирана от всички социолози, истина, върху която почива както социалната философия на Ав. Конта, така и научната философия на Ренана — но истина, уви, останала до ден-днешен неизвестна на българските политикани.
В България основните институции прогласяват държавата за правова държава. Това е превъзходно. Но ще бъде превъзходно тоже, ако се знаяше добре, че правова държава не е оная, където правата са написани само на бяла хартия — а оная, където правата са били предварително написани в сърцата.
На това българските елевтеромани отговарят:
— Нашите основни институции представляват един далечен идеал; но далечен или не, ние не можем без него.
Колкото думи, толкова и заблуди.
Когато институциите представляват един далечен идеал, те нямат друга стойност освен оная на един символ, на едно философско мнение, на един нов социален experimentum, на непризнато някакво credo.
А всъщност институциите са тогава нещо реално, когато те съответствуват с грубите, но същински потреби на народните маси — когато те отговарят на бруталните, но неотложни и въпиещи интереси на държавата.
Институциите на един народ са неговото нравствено-духовно облекло.
А само онова облекло бива добро (искаме прошка за баналността на тая фигура), само онова облекло бива добро, което се прави по мярка.
В заключение, без превъзпитание и морална култура не са достъпни и осъществими никакъв демократизъм, никаква свобода.
Демократическата свобода не се усвоява, а се насажда полека-лека в духовете, учи се. (La liberté ne se prend pas, elle s’apprend — Et. Lamy).
А за всяко учене е потребно време.
Когато речем за нещо, че то е предмет на учене, ние казваме, че то не може да бъде плод на импровизиране.
Всяко изучаване, всяко практикуване, всяко чиракуване биват бавни, сложни, постепенни, крайно трудни.
Знанието е последен фазис и стадий на един мъчителен поход.
Умението, опитността, вещината са последна форма на едно дълго и горестно самоборство.