Сторила Мария дълбок поклон и ги помолила за хлебец и подслон. От приказката й и от дрехите, макар и да били изпокъсани, княгините разбрали, че тази мома е от добър род, и че е видяла по-добри дни. Съжалили я те и помолили баща си да я остави в замъка.
Минал се някой и друг ден, веднъж Мария взела един гергеф и направила такова хубаво везмо, че всички ахнали от почуда. Княгините я заразпитвали откъде е и какво я е довело при тях. Тогава тя им разправила всичките си патила от игла до конец. Те така се нажалили, че се разплакали. Прегърнали я и и рекли да не бере грижа — отсега нататък тя ще им бъде тринадесетата сестра и те няма да оставят никой зло да й стори. Облекли я в скъпи дрехи, сложили я на трапезата наред със себе си — имали я като родна сестра.
Настъпили пак добри дни за прокуденото сираче. Ала макар княжеският сия да и бил сторил толкова злини, тя пак въздишала за него и тайно си поплаквала.
Много дни изтекли в игри и весел смях. Ето че един ден пристигнал вестоносец и съобщил, че идва младият рицар с тежки сватове да иска за жена някоя от дъщерите на княза. Като чула това, Мария страшно се уплашила и помолила дружките си да я скрият някъде. Княгините я качили в една стая на най-високата кула и се заклели, че нито една от тях няма да стане жена на този лош човек.
Князът и княгинята приели гостите с голяма почит и им рекли, че ще дадат коя да е от дъщерите си, стига тя да се съгласи. Рицарят огледал момите: всички били хубавици, която и да е, ще му бъде прилика. Заговорил той най-голямата сестра с любезни думи, захвалил се със славата и богатството си, завъздишал. А тя се прави, че нищо не чува и не разбира — студена като камък. Подметнал и за женитба — тя го отрязала. Ядосал сд княжеският син — не очаквал да го отблъснат. На другия ден си опитал късмета с втората. И тя му отказала. Всеки ден подред се мъчел да склони някоя от дъщерите на княза — все удрял на камък. Останал княжеският син в замъка цели дванадесет дни. И когато и най-малката не рачила да го вземе, той побеснял от яд, метнал се на коня си и без да се сбогува с домакините, напуснал замъка. А подир него сватовете и слугите препускат с наведени глави, учудени и засрамени — как ще се върнат без невеста?
По пладне спрели в гората край един полусрутен параклис, в който живеел стар, полусляп, полуглух калугер. Не сполучилите годежари спрели да починат. А младият рицар не може място да си намери: как ще се върне сега с празни ръце? Та нали бил обещал на родителите си снаха да им доведе? За сватбата били разгласили надлъж и шир. Ще стане за срам и посмешище на всички.
„Коя да е от тях жена ще ми стане, пък ако ще би насила!“ — рекъл си той и викнал слугите. Заповядал им да се върнат и да отвлекат една от княгините.
Тръгнали слугите да изпълнят заповедта на младия господар. Стигнали до замъка на мръкване. Точно по това време Мария била излязла в градината да се поразтъпче, че дванадесет дни стояла в кулата затворена. Издебнали я слугите, скочили връз нея, вързали и устата да не вика и я понесли. Посред нощ стигнали до параклиса. А там всичко било готово за тая разбойническа венчавка: калугерът с патрахила стоял пред олтара и две свещички едва мъждукали в мрачината.
Щом чул тропота на конските копита, княжеският син изскочил навън, грабнал още несвестилата се от уплаха мома и я отнесъл в параклиса, без дори да надзърне да види коя е. Калугерът ги венчал на бърза ръка, както става при такива случаи и сватбарите си тръгнали с леко сърце. Княжеският син метнал невестата отзад на коня си и препуснал в тъмнината.
На заранта вестоносец известил на стария княз и на княгинята, че младоженците си идват. Всички излезли пред за мъка да ги срещнат с хляб и сол, както е обичаят. Забили барабани, задумкали тъпани, засвирила музика — събрал се сума народ.
Пристигат сватбарите и скача от коня си княжеският син. Като поел булката си, без малко да я изпусне — така му се завил свят, като видял коя води. А Мария паднала в краката на старците. Пък те, радостни и учудени, защото я мислели вече за умряла, вдигнали я, запрегръщали я.
Разбрал тогава младият рицар, че срещу съдбата си човек не може да отиде. А като се вгледал по-добре в булката си, като че перде му паднало от очите: та тя била по-хубава от всички хубавици. Станало му ясно колко лош е бил към сирачето, отхвърлил горделивостта си и коленичил пред нея да иска прошка. Тя му простила от все сърце — та той винаги й бил мил и драг.
Сватбата отпразнували с голямо веселие. От близо и далеч пристигнали знатни гости. Дошли и дванадесетте дъщери на съседния княз с богати дарове за своята посестрима. А когато веселбата свършила и гостите се разотишли, младоженците останали в замъка при стария княз и княгинята. И доживели те до дълбока старост, без да си кажат лоша дума нито веднъж.