Почудил се Ясек каква е тая птичка, дето говори по човешки, и я попитал: — А защо ми е оня пън?
— Вземи го и няма да съжаляваш! — отговорила птичката.
Отишъл Ясек при краля. Послушал той дивната песен и рекъл на селянина:
— Колко злоти искаш за това чудо? Ако щеш и хиляда ще ти дам!
— Светли кралю-господарю! — поклонил се Ясек. — Никакви хиляди не ща. В кухнята ти зад вратата се валя един стар пън — дай ми го и ще ти отстъпя птичката.
— Вземи този пън, от дядо ми останал. Не ми е жал — засмял се кралят и тихичко прошепнал на ухото на кралицата: — Вместо злато да вземе, той иска някакъв прояден от червей пън. Такъв глупак на сто години веднъж се ражда!
Метнал Ясек пъна на рамо и си тръгнал за дома. Върви през гората — жажда го мори, от глад коремът го боли. Уморил се, па седнал на земята, удря си главата и се ядосва:
— Главо, главо! Що си толкоз проста? Да се поведеш по пилешки ум и наместо злато тоя пън да вземеш! — и Ясек сърдито ударил с ръка по пъна.
Изведнъж върху пъна се появила богата гощавка. Гледа селянин от стария пън и чудом се чуди, на очите си не вярва. Такова ядене и пиене и на пановата трапеза не е виждал.
— Брей че птица! Брей че умница! — вика Ясек. — Тоя пън цена няма! Е, край на мъките и теглата! Винаги ще бъдем сити-пресити, та ще остане и сиромасите да нагостим!…
— Почвай с мене! — неочаквано се чул нечий глас. Озърнал се Ясек и вижда: приближава някакъв червенокос войник.
— Заповядай, войниче, на моята трапеза! Яж и поменувай!
Седнал войникът, яде за трима, пие за петима, а гощавката не се свършва. Пресегнал се той да си налее още чаша вино и прекатурил пъна. Мигом всичко изчезнало, а войникът останал със зяпнала уста.
— Затвори си устата, войниче! Някоя гарга ще влезе — засмял се Ясек, изправил пъна и потропал по него. Веднага пак се появили гозби и вино.
— Брей, какво чудо! — замаял се войникът и дори с език изцъкал от доволство. Слушай, селяко! Хайде да се меним! Ще ти дам аз моята кесийка, пък ти ми дай твоя пън!
— Я покажи що за кесийка имаш! Измъкнал из джоба си войникът една стара кесийка. Отворил я Ясек, надзърнал в нея — вътре три сухи грахови зърна.
— Ти какво, подиграваш ли се с мене? — почервенял от яд Ясек. — За какъв дявол ми е тази охлузена кесийка с три грахчета в нея?
— Стой, почакай! — засмял се войникът. — Това не са прости грахчета, а вълшебни! Хвърли ги на земята и кажи: „Станете грахчета, на войници!“ Мигом грахчетата ще почнат да се двоят дотогава, докато не речеш: „Станете войници, на грахчета!“
Седи Ясек и си мисли: „Да се меним ли или да не се меним?“ А слуша в ухото му някой тихичко шепне: „Мени се, мени се!“
Озърнал се той, гледа: на рамото му кацнала същата птичка, която бил продал на краля.
Ясек толкова се зарадвал, че забравил и за червенокосия войник, и за кесийката му, и за пъна. Милва той птицата-щастие, въздиша и пита, разпитва я защо и как. А лукавият войник гледа, че селянинът се е заплеснал, грабнал пъна — и дим да го няма! Когато Ясек се опомнил — от войника нито следа.
Заплакал ограбеният, заахкал и заохкал, а чудната птица го утешава:
— Не плачи, не тъжи, Ясек! От краденото полза няма! Ясек изтрил сълзите си, пътя си продължил. Вървял, вървял — замръкнал в гората. „Види се тук ще се нощува“ — рекъл си той. Запалил огън и легнал край него.
Ето ти подир малко до огъня приближил пътник с тояга в ръка.
— Може ли да се посгрея? — пита той. — Седни, дружина да ми бъдеш — поканил го Ясек. — Да бяхме се срещнали преди няколко часа, гостил те бих за чест и слава. Ама сега… — И Ясек му разправил за птицата-щастие и как червенокосият измамник му откраднал вълшебния пън.
— За тая болка има лек — засмял се странникът и мушнал тоягата в земята.
Мигом пред тях се изправили трима яки слуги. — Намерете в гората червенокосия войник, хвърлете му един здрав пердах и вземете вълшебния пън! — заповядал непознатият на слугите. — А пък загдето краде чуждо, вземете му и неговата вълшебна кесийка!
— Слушаме и се повинуваме! — отговорили слугите и начаса изчезнали в нощния мрак. Не минало много време и слугите се завърнали, след като изпълнили заповедта.
— Нали ти рекох, че от краденото полза няма! — зачуруликала радостно чудната птичка.
Пътникът толкова се прехласнал в хубавата песен, че дори тоягата си изтървал. А птицата-щастие продължавала да пее, да пее…
— Дай ми тая чудна птичка! — помолил се той. Замислил се Ясек: жал му е да се раздели с птичката, а как да се отплати на странника за сторената добрина?
— Моля ти се, дай ми тая птичка, пък аз ще ти дам моята вълшебна тояга — настоявал пътникът.