Майка Гундринг се примъкна към трона и заговори тихо:
— Върховният крал предлага многократно брак на Лейтлин, ще го приеме като обида…
Удил не я погледна дори:
— Нашият обет предхожда предложенията на върховния крал с двайсет години — отвърна остро той.
— Но тази сутрин пристигна нов орел от баба Вексен…
— Баба Вексен ли седи на Черния трон, или аз?
Този път Удил извърна поглед към пастора си.
— Ти.
Майка Гундринг сведе очи към пода. Мъдрият пастор придумва, увърта, спори и съветва, но преди всичко се подчинява.
— Тогава изпрати на баба Вексен птица с покана за сватбата ни. — Удил обърна покрита с мазоли и изкривена от дългите години стискане на трупчето за лъскане на палубата длан и пое ръката на майката на Ярви. — Ти ще носиш ключа от хазната ми, Лейтлин, и ще ръководиш държавните дела, в което си се доказала многократно.
— С удоволствие — отвърна тя. — А синът ми?
Крал Удил измери Ярви с продължителен поглед. После кимна:
— Ще заеме обратно мястото на чирак на майка Гундринг — каза той и така с един замах се показа като строг и милостив едновременно.
Ярви въздъхна облекчено:
— Гетланд най-после има крал, с който да се гордее. Всеки ден ще благодаря на майка Море за това, че те изпрати обратно.
Изправи се и тръгна към вратите. Докато вървеше сред подигравките и презрителния шепот на тълпата, Ярви се усмихваше. Вместо да крие както някога саката ръка в ръкава си, той я остави гордо на показ. В сравнение с избите на търговците на роби от Вулсгард, в сравнение с тормоза от бича на Триг и студа и глада на необятните ледове на Севера присмехът на тези глупаци не тежеше хич.
Благодарение на двете си майки, всяка със своите причини да стори каквото стори, Ярви излезе жив от Залата на боговете. Отново сакат и низвергнат, отново обречен на Събора. Където му беше мястото.
Беше извървял кръга и се беше върнал там, откъдето беше тръгнал. Тръгна момче, но се върна мъж.
Мъртвите лежаха върху каменните плочи в хладната изба в подземието на крепостта. Ярви не искаше да ги брои. Знаеше, че са много. Това му беше достатъчно като бройка. Реколтата от добре скроените му планове. Последствията от една необмислена клетва. Нямаше лица, просто плащаници, надигнати от носа, брадичката и стъпалата. Нямаше как да разбере под кои лежаха наемниците на майка му и под кои — доблестните воини на Гетланд. А може би нямаше и разлика, веднъж минали през последната врата.
Знаеше обаче кое е тялото на Джоуд. Тялото на неговия приятел. И другар по гребло. Човекът, прокарвал му пъртина през снега. Чийто глас мълвеше окуражително „загребване по загребване“, докато той скимтеше от болка над греблото. Беше приел битката на Ярви като своя, въпреки че не беше боец. До него стоеше Сюмаел, опряла стиснати юмруци в студения камък, с огряно наполовина от пламъка на дебелата свещ мургаво лице.
— Майка ти ми намери място на кораб — каза тя, без да вдига поглед.
Гласът ѝ бе мек, какъвто Ярви не бе свикнал да го чува.
— Добър навигатор се търси навсякъде — отвърна Ярви.
Боговете му бяха свидетели, той самият имаше нужда от такъв, който да му показва правилния път.
— Заминаваме по изгрев-слънце за Скекенхаус — каза тя. — След това на юг.
— Към дома? — попита Ярви.
Сюмаел притвори очи и кимна. Устните ѝ се разтегнаха в усмивка.
— Към дома.
Когато я видя за пръв път, Ярви не я намери за кой знае колко привлекателна, но сега му се стори красива. Толкова, че не можеше да извърне очи от нея.
— Мислила ли си, че… може да останеш?
Намрази се от самия факт, че го каза. Заради това че я принуждаваше да го отхвърли. Та той бе обречен на Събора. Нямаше какво да ѝ предложи. А и тялото на Джоуд лежеше помежду им като пропаст, която нямаше прекосяване.
— Трябва да вървя — каза тя. — Вече почти не си спомням коя бях някога.
Той можеше да каже същото за себе си.
— Важното е коя си сега.
— И това не помня вече. Освен това Джоуд ме носи в снега. — Ръката ѝ посегна към единия край на плащаницата, но за най-голямо облекчение на Ярви не го повдигна. — Най-малкото, което мога да направя, е сега аз да нося него. Ще отнеса прахта му в селото му. Може дори да пия от онзи прословут кладенец. Да пия и за двама ни. — Тя преглътна тежко. Незнайно по каква причина през цялото време Ярви усещаше в гърдите му да се надига гняв. — Кой би отказал най-сладката вода на…
— Той избра да остане — прекъсна я гневно Ярви.
Сюмаел просто кимна, без да вдига очи от плащаницата.