— Затова ли двамата с Утрик ме хвърлихте в сърдитото море? Или за да ми открадне той престола? А после ти да го откраднеш от него?
— Черният трон е мой!
Острието на Одем описа светкавична дъга над главата му, но Удил го парира със своето. Той сграбчи ръба на щита на Одем и за момент двамата чичовци на Ярви застанаха един срещу друг, кръстосали стържещи остриета пред лицата си. Тогава Удил наведе рамо, блъсна нагоре щита и ръбът му се вряза в брадата на Одем. Натисна с другото рамо напред и изтласка брат си назад. Одем се запрепъва заднешком и се блъсна в мъжете зад гърба си. Те го изтикаха обратно напред и той се сниши зад щита си, готов за нова атака, но Удил дори не помръдна от средата на оформилия се около двама им кръг.
— Въпреки погребалната ми могила на брега аз не се удавих. Търговци на плът ме извадиха от водата и ме вкараха да се бия в кръга за залози. В продължение на дълги мрачни години за развлечението на тълпа кръвожадни животни аз убих деветдесет и девет мъже. — Удил допря показалец до ухото си, наклони глава и за момент отново беше Нищо. — Понякога още ги чувам да шепнат. Чуваш ли ги как шепнат, Одем?
— Ти си луд! — излая Одем през окървавените си устни.
Но усмивката на Удил само се разтегли още повече:
— Естествено. Обещаха ми, че стотната победа в кръга ще ми донесе свободата, но ме изиграха и ме продадоха отново. — Одем запристъпя в кръг около него, дебнеше като хищник, приклекнал зад щита си, с лъщящо от пот лице, запъхтян от тежката ризница. Удил просто стоеше насреща му, отпуснал небрежно меч покрай крака си, дори не дишаше тежко. — Превърнаха ме в боен роб, после в гребец на галера, а после… в нищо. Дванайсет кошмарни години прекарах на колене. Добро място за размисъл.
— Мисли за това тогава!
Одем изплю кръвта от устата си и се хвърли към него. Подлъга го с промушващ удар и в последния момент понечи да го посече с къс светкавичен замах настрани. Удил изби меча му и острието изстърга остро в каменния под, пръскайки искри и изпълвайки Залата на боговете с пронизително за ухото ехо.
Одем ахна изненадан от неочаквания, разтърсил ръката му удар в камъка и залитна. Удил пристъпи настрани и с ужасяваща прецизност го посече през рамото, само на косъм над инкрустирания с гранати метален обков на ръба на щита му.
Одем извика пронизително и изтърси натруфения щит от безчувствената си лява ръка, от пръстите на която вече капеше кръв. Вдигна облещени очи към Удил.
— Аз бях най-добрият от трима ни! Аз трябваше да съм крал! Утрик беше само гняв и насилие, ти — нищо освен суета!
— Самата истина. — Удил свъси вежди, докато избърсваше старателно острието в ръкава си. — И как само ме наказаха за нея боговете. Уроците, които ми дадоха, Одем. Но сега ме изпратиха тук да дам един и на теб. Те не слагат на престола най-добрия син, слагат първородния. — Той кимна към Ярви. — Племенникът ни беше прав за едно. Те не търпят дълго узурпатор на Черния трон. — Оголи бавно зъби и изсъска: — Той е мой.
Удил скочи напред и Одем се хвърли насреща му. Остриетата на мечовете им иззвънтяха едно в друго, веднъж, два пъти, толкова бързо, че Ярви вече не успяваше да следи движението им. Под третия замах Удил се шмугна ловко и докато минаваше покрай брат си, го посече през крака и го остави да реве от болка зад гърба си. Присвил очи, подгънал едно безчувствено коляно, Одем успя да се задържи на крака единствено благодарение на това, че се подпря на опряния в пода меч.
— Последната врата се отваря за теб — каза му Удил.
Запъхтян, Одем успя да запази равновесие. Ярви видя сребристата ризница на крака му да почервенява. Кръвта преля над ръба на ботуша му и потече по процепите между камъните на пода.
— Знам това. — Одем вдигна гордо глава и Ярви видя от едното му око да потича сълза. — Зееше отворена зад гърба ми през всичките тези години. — С нещо средно между ръмжене и стон той пусна меча си и той издрънча на пода. — Отвори се в онзи ден на кораба, в бурята.
Кръвта нахлу в главата на Ярви и ушите му забучаха, когато Удил вдигна меча си и острието му проблесна зловещо.
— Отговори ми само на един въпрос… — прошепна Одем, вторачил поглед в нищото пред себе си.
Удил се поколеба. Мечът му увисна. Той повдигна въпросително вежда.
— Говори, братко.
Ярви видя ръката на Одем да се приплъзва зад гърба му, пръстите му да обгръщат дръжката на висящия на колана му кинжал. Дълъг кинжал, чиято дръжка завършваше с топка от лъскав черен кехлибар. Същия, който му показа на върха на кулата в Амвенд.