„Трябва да постъпим както е най-добре за Гетланд.“
Ярви взе стъпалата на подиума на един скок.
Може и да не бе най-надареният ученик в тренировъчния квадрат, но знаеше как да наръга човек в гръб. Той сграбчи рамото на Одем, извитият меч на Шадикшарам се плъзна безшумно през ризницата и върхът на острието изскочи откъм гърдите му.
— Какъвто и да е въпросът ти — прошепна в ухото на чичо си, — стоманата е моят отговор!
Отстъпи назад и измъкна с рязко движение острието.
Одем изпъшка. Направи олюляваща се крачка напред и падна на колене. Извърна бавно глава, погледна през рамо и за момент облещените му от изненада очи срещнаха очите на Ярви. После падна на една страна и остана да лежи неподвижно върху святия камък под подиума, под взора на боговете и на стоящите в кръг мъже. Ярви и Удил се спогледаха над мъртвото му тяло.
— Изглежда, сега остава неразрешеният въпрос между нас двамата, племеннико — каза единственият жив чичо на Ярви и повдигна въпросително вежда. — Ще бъде ли стоманата отговорът ни?
Погледът на Ярви се стрелна нагоре към празния трон върху подиума.
Твърд и неудобен, но дали бе по-твърд и неудобен от пейката на „Южен вятър“? Студен, но по-студен ли бе от снеговете и леда на Далечния север? Вече не се страхуваше от него. Но искаше ли го наистина? Помнеше как седеше на него баща му, висок, мрачен, а грубата му десница винаги в близост до дръжката на меча. Бележит син на майка Война, точно както подобава на краля на Гетланд. Точно какъвто бе Удил.
Статуите на върховните богове го гледаха отгоре, сякаш очакващи решението му, той пое дълбоко дъх и обходи с поглед едно по едно каменните им лица. Майка Гундринг винаги казваше, че е докоснал баща Мир, и той знаеше, че тя е права.
Никога не беше искал Черния трон. Защо да се бие за него? Защо да умре за него? За да има Гетланд полукрал?
Той разтвори юмрук и остави меча на Шадикшарам да изтрака върху окървавения камък на пода.
— Аз получих отмъщението си — каза Ярви. — Черният трон е твой. — Той коленичи бавно пред Удил и сведе почтително глава. — Кралю мой.
Вината
Гром-гил-Горм, крал на Ванстерланд, най-кървавият син на майка Война, Трошач на мечове и правяч на сираци, влезе в Залата на боговете. Зад него вървяха майка Скаер и десет от ветераните му. Огромната му длан висеше отпусната небрежно върху топката на дръжката на гигантския меч.
Ярви забеляза новата бяла кожа, с която бяха наметнати широките му рамене, а също новия огромен камък на един от дебелите му пръсти, както и няколкото нови топки от дръжки на мечове, с които се беше удължила веригата около врата му. Спомени от кървавия му поход през Гетланд по покана на Ярви, откраднати от невинни наред с живота им, естествено.
Но най-голямото нещо, докато минаваше през нащърбените от секирите врати на тронната зала на заклетия му враг, беше усмивката му. Усмивката на покорител, на човек, видял плановете си да се увенчават с успех, враговете си на колене — всички зарове в своя полза. Усмивката на човек, на когото се усмихват боговете.
Тогава видя застаналия между майка си и майка Гундринг в подножието на подиума Ярви и усмивката му повехна. След това забеляза кой седи на Черния трон и тя изчезна от лицето му на мига. Спря на средата на залата, горе-долу на същото място, където кръвта на Одем все още стоеше в пукнатините между камъните на пода, и се озова заобиколен отвсякъде от навъсените лица на гетландци.
Почеса се замислено по главата и каза:
— Не този крал очаквахме да видим.
— Мнозина тук ще кажат същото — каза Ярви. — Но този, когото виждаш, е истинският крал на Гетланд. Крал Удил, моят чичо, се завърна.
— Удил — изсъска през зъби майка Скаер. — Гордият гетландец. Знаех си, че съм виждала някъде това лице.
— Можеше да го споменеш. — Горм огледа смръщено събраните в залата воини и жените им с излъскани до блясък ключове и златни катарами на наметалата и въздъхна тежко. — Имам неприятното чувство, че няма да коленичиш пред мен като мой васал.
— Прекарах предостатъчно време на колене. — Удил се изправи, прегърнал меча си както преди. Същия най-обикновен меч, който беше взел от палубата на потъващия „Южен вятър“, чието острие лъщеше като огряно от луната спокойно море. — Ако някой ще коленичи, това ще си ти. Стоиш на моя земя, в моята тронна зала, пред моя трон.
Горм повдигна върховете на ботушите си и погледна под тях.
— Така изглежда — отвърна. — Но ставите ми са сковани. Боя се, че ще откажа.
— Жалко. Може пък да ги пораздвижа с меча си, когато те навестя през лятото във Вулсгард.