Опитваше се просто да гледа - да се фокусира върху мъха по стените или върху цвета на жасмина, който още се увиваше по оградите. Опитваше да не мисли и да не се страхува. Опитваше се да не изпитва желание да се върне в къщата. Но най-накрая краката сами я отведоха обратно и тя застана пред дома си.
Ръката и? потрепери, когато се опита да вкара ключа в ключалката. Той стоеше в другия край на коридора, до вратата на трапезарията, и я наблюдаваше.
- Не! Не и докато не кажа! - рече тя и силата на омразата и? блъвна от нея като сияние. Образът изчезна и тя внезапно усети някаква много силна миризма. Сложи ръка на устата си. Въздухът се раздвижи леко и после застина. Цялата къща беше тиха.
Но след миг отново се чу бебешкият плач.
- Ти го правиш - прошепна тя и звукът изчезна. Тръгна по стълбите към спалнята си. Леглото и? сега беше оправено, нощницата и? беше сгъната, а завесите - дръпнати.
Тя затвори вратата, събу обувките си и легна на покривката под белия балдахин. Затвори очи, не можеше да се бори повече. Мисълта за снощното удоволствие събуди в нея изпепеляващ огън и болка. Зарови лице във възглавницата и се опита да си спомни и едновременно с това да не си спомня. Мускулите и? се свиваха и отпускаха.
- Добре, ела - прошепна тя и меката безплътна субстанция веднага я обгърна. Тя се опита да разбере какво чувства, да го проумее. Нещо необятно, подобно на паяжина и хлабаво организирано сега се събираше и добиваше плътност, както парата се събира, за да се превърне отново във вода, както водата се събира, за да се превърне в лед.
- Да приема ли някаква форма? Да създам ли илюзия?
- Не, не още - прошепна Роуан. - Бъди какъвто си, какъвто си бил преди. - Вече усещаше галене по стъпалата и по сгъвките на коленете. Деликатни пръсти се плъзгаха в нежните участъци между пръстите на краката и?, а после найлоновите и? чорапи се скъсаха и излетяха от краката и?, а кожата по тях започна да диша и да тръпне.
Почувства как роклята и? се разтваря и копчетата се изплъзват от илиците.
- Да, насили ме отново. Нека е грубо и бавно.
Внезапно тя бе повалена по гръб, главата и? бе извъртяна на една страна и притисната към възглавницата. Роклята и? бе разкъсана и невидими ръце плъзнаха по корема и?. Зъби я захапаха между краката и нокти задраскаха прасците и?.
- Да - изпищя тя и стисна зъби. - Направи го жестоко.
Четирийсет и три
Колко дни и нощи бяха минали? Наистина не знаеше. Неотворената поща се трупаше на масата в коридора. Телефонът звънеше от време на време - но напразно.
- Но кой си ти? Кой?
- Казах ти, подобни въпроси не значат нищо за мен. Мога да бъда каквото пожелаеш.
- Не е достатъчно.
- Какво съм аз ли? Фантом. Не знам откъде дойде способността ми да обичам Сузан. Тя ме научи какво е смърт, когато беше изгорена. Ридаеше, когато я влачеха към кладата; не можеше да повярва, че ще го направят. Моята Сузан… Тя беше дете, което не разбираше човешкото зло. А моята Дебора бе принудена да гледа всичко това. Ако бях разразил буря, щяха да ги изгорят и двете. Дори в агонията си Сузан ме възпираше заради Дебора. Тя обезумя, главата и? се удряше в кладата. Дори селяните - жестоки, глупави смъртни, дошли да пият вино и да се смеят, докато тя гори - бяха ужасени. Дори те не можаха да понесат писъците и?. После видях как огънят поглъща красивата и? плът, дарена и? от природата. Като житна люспа в подпалена нива. Виждах как кръвта и? се стича по пращящите цепеници. Моята Сузан, в разцвета на младостта си и силата си, беше изгорена като восъчна свещица от тълпа глупави селяни, събрали се в горещия следобед.
Кой съм аз ли? Аз съм онзи, който рида за Сузан, когато никой друг не я жалеше. Аз съм онзи, който агонизираше, когато дори Дебора стоеше безчувствена и гледаше как майка и? се гърчи в пламъците.
Аз съм онзи, който видя духът на Сузан да напуска разкъсваното от болка тяло. Видях го да се издига свободен и безгрижен. Дали и аз имах душа, която можеше да разбере тази радост - че Сузан вече няма да страда. Посегнах към духа и?, запазил формата на тялото и?, защото тя още не знаеше, че от нея не се изисква такава форма. Опитах се да проникна, да събера и да поема в себе си онова, което беше сега като мен.
Но духът и? мина покрай мен. Не ми обръщаше никакво внимание - нито на мен, нито на горящата клада. Издигна се все по-нагоре и по-нагоре и изчезна.
Кой съм аз? Аз съм Лашър, който се разпростря върху целия свят, разпилян от мъката по Сузан. Аз съм Лашър, който отново се събра, оформи пипала от силата си и започна да шиба града, докато ужасените хора не се разбягаха, когато Дебора също я чакаше клада. Опустоших Донелайт. Преследвах инквизитора през полята, замерях го с камъни. Когато свърших, не остана никой, който да разкаже историята. А моята Дебора замина с Петир ван Абел към коприните и сатените, към смарагдите и мъжете, които щяха да я рисуват.