Но играчките щеше да опакова много внимателно. Не би понесъл мисълта да изгуби дори и една от тях. Като си помислеше само, че дървото вече беше там.
Довлачи кутията под голата крушка на тавана, отвори я и извади някакъв стар вестник. През годините бе събрал стотици от тези малки порцеланови красоти. Купуваше ги от специализираните магазинчета в града. От време на време дори продаваше такива в «Големите надежди». Ангели, влъхви, миниатюрни коне, кончета от въртележки, други деликатни дреболийки от боядисан неглазиран порцелан. Истински викториански украси, които бяха изключително крехки и красиви. Имаше мънички птички с истински пера, дървени топки, изрисувани с красиви стари рози, малки порцеланови чайничета, посребрени звезди.
Спомни си за коледите, прекарани с Джудит и Елизабет, и дори онези от времето, когато майка му още бе жива.
Но най-добре помнеше последните няколко самотни коледи. Насила изпълняваше всички стари ритуали. И дълго след като леля Вив си легнеше, оставаше до дръвчето с чаша вино в ръка и се чудеше накъде отива животът му и защо.
Е, тази Коледа щеше да бъде напълно, напълно различна. Всичките красиви украси щяха да влязат в употреба и за първи път щеше да има достатъчно голямо дърво, което да издържи цялата му колекция, както и великолепен дом и среда, на която те принадлежаха напълно.
Бавно започна да вади украшенията, да ги увива в найлона и да ги поставя в малки торбички. Представи си къщата на Първа улица на Бъдни вечер с коледно дърво в салона. Представи си и следващата година, когато и бебето щеше да е там.
Внезапно му се стори невъзможно животът му да е претърпял такава чудодейна и пълна промяна. «Щях да се удавя в океана», помисли си.
И тогава видя - не океана, а църквата на Коледа, когато беше дете. Видя яслата зад олтара и Лашър до нея. Гледаше го. Но тогава Лашър беше просто мъжът от Първа улица - висок, тъмнокос и аристократично блед.
Обзе го хлад. Какво правя тук? Тя е там сама. Невъзможно е да не и? се е явил.
Завладя го мрачна, непоклатима увереност, която го тровеше. Той се разбърза с опаковането. Когато най-после приключи, почисти, изхвърли боклука, взе кутията с играчките и затвори вратата на тавана за последен път.
Дъждът вече намаляваше, когато стигна до пощата на Осемнайсета улица. Беше забравил какво е да се движиш в този натоварен трафик и да вървиш през постоянната тълпа по суровите, тесни и лишени от дървета улици. Дори любимата му улица «Кастро» сега му се стори мрачна и унила.
Чака много дълго на опашката, за да изпрати кутията, подразнен от рутинното безразличие на чиновничката - грубост, която не бе срещнал след завръщането си на Юг. После забърза под ледения вятър към магазина си в «Кастро».
Тя не би го излъгала. Призракът още играеше старата си игра. И все пак защо му се бе явил през онази отдавна отминала Коледа? Защо с това лице, защо се взираше в него, застанал над яслата? По дяволите, сигурно не означаваше нищо.
Все пак беше видял мъжа и в незабравимата нощ, когато чу музиката на Исак Щерн. Беше го виждал и стотици пъти в градината на Първа улица.
Но не можеше да се съпротивлява на паниката. Стигна до магазина, влезе, заключи вратата и се обади на Роуан.
Никакъв отговор. В Ню Орлиънс беше средата на следобеда и също бе много студено. Може би тя просто бе легнала да подремне. Той изчака петнайсетото позвъняване, преди да се откаже.
Огледа се. Имаше още толкова работа. Цялата сбирка месингови украшения за баня трябваше да бъде изпратена, както и изрисуваните стъклени витражи, подредени до задната стена. Защо, по дяволите, крадецът не ги беше отмъкнал!
Накрая реши просто да прибере всичко в кашони - нямаше време да сортира. Разкопча ръкавите си, нави ги и започна да пъха маниловите папки в кашоните. Но колкото и бързо да работеше, знаеше, че няма да успее да се измъкне от Сан Франциско още поне седмица.
Приключи към осем, улиците бяха още влажни от дъжда и изпълнени с обичайния петъчен трафик. Осветените витрини на магазините му се сториха приятни, хареса му и музиката, която се чуваше от гей баровете. Да, трябваше да признае, че от време на време ще му липсва суетнята на големия град. Щеше да му липсва и гей обществото от улица «Дастро», и толерантността, за която самото им присъствие беше доказателство.
Но беше твърде уморен, за да мисли повече за това. Крачеше по хълма към колата си с наведена срещу вятъра глава.
Не можа да повярва на очите си - двете предни гуми на стария му седан ги нямаше, а купето бе вдигнато под предната броня със собствения му крик.