- Копелета гадни! - прошепна той, измъкна се от потока на пешеходците по тротоара и изстена: - Нямаше да е толкова зле дори някой да го правеше нарочно.
Нарочно…
Някой го докосна по рамото.
- Е биен, мосю, още едно малко бедствие.
- Да, и още как - измърмори Майкъл под нос, без дори да погледне нагоре, само регистрира разсеяно френския акцент.
- Много лош късмет, мосю, прав сте. Може би някой го е направил нарочно.
- Да, и аз точно това си мислех - рече Майкъл и се сепна.
- Вървете си у дома, мосю. От това имате нужда.
- Хей!
Обърна се, но фигурата вече беше далече. Мярна му се бяла коса. Всъщност тълпата почти беше погълнала непознатия и Майкъл видя само тила му. Отдалечаваше се бързо, май беше облечен в тъмно палто.
Хукна след него и отново извика. Но когато стигна ъгъла на Осемнайсета и Кастро, вече не го виждаше никъде. Хората сновяха през кръстовището. Дъждът бе започнал отново. Автобусът, който точно потегляше от тротоара, се оригна с черен дим от ауспуха.
Отчаян, Майкъл го загледа невиждащо, обърна се и тръгна обратно. Точно тогава, по чист късмет, зърна през задния прозорец познато лице, което се взираше в него. Черни очи, бяла коса.
… с най-простите и най-стари инструменти, с които разполагаш, защото чрез тях ще победиш дори когато това ти изглежда невъзможно…
- Жулиен!
… неспособен да повярваш на своите сетива, но знай, че наученото е истина и е правилно, използвай силата си, простата човешка сила…
- Да, ще го направя, разбирам…
И тогава нечия ръка се уви около кръста му и го повдигна от земята. Някакъв човек с огромна сила го влачеше назад. Преди да осъзнае какво става или да се възпротиви, една яркочервена кола се заби в тротоара и се вряза с ужасен трясък в уличния стълб. Чу се писък. Предното стъкло на колата се пръсна и сребристи парченца стъкло се разлетяха на всички посоки.
- Господи! - Не можеше да си върне равновесието. Полетя назад върху онзи, който го беше издърпал от пътя. Към колата хукнаха хора. Вътре някой мърдаше. Стъклото още се сипеше по паважа.
- Добре ли сте?
- Да, да, добре съм. В колата има човек.
Мигащата светлина на полицейската лампа внезапно го замая. Някой крещеше на полицая да извика линейка.
- Господи, тая едва не те удари - каза онзи, който го бе издърпал - едър, як чернокож с кожено палто и посивяла коса. - Не видя ли, че колата идва право към теб?
- Не. Човече, ти ми спаси живота.
- Стига бе, просто те дръпнах от пътя. Голяма работа. Дори и не помислих. - Махна пренебрежително с ръка и преди да си тръгне, очите му се задържаха върху червената кола и двамата мъже, които се опитваха да извадят пищящата жена отвътре. Тълпата нарастваше, а полицайката крещеше на всички да отстъпят назад.
Някакъв автобус задръстваше кръстовището и друга полицейска кола се опитваше да го изкара оттам. По целия тротоар бяха пръснати вестници от преобърнатия павилион, а стъкълцата блещукаха на дъжда като разпилени диаманти.
- Виж, не знам как да ти се отблагодаря - извика Майкъл след чернокожия.
Но той вече беше далече. Изкачваше се по «Кастро» и се обърна само веднъж да погледне през рамо и да му махне с ръка.
Майкъл стоеше треперещ до стената на бара, докато хората се блъскаха около спрелите се зяпачи. Отново почувства стягане в гърдите. Не точно болка, а тежест. Пулсът му беше много ускорен, а лявата му ръка изтръпваше.
Господи, какво ставаше? Не можеше да му стане лошо тук, трябваше да се върне в хотела.
Излезе тромаво на улицата и мина покрай полицайката, която го попита дали е видял как колата се удря в стълба. Не, не беше видял. Наблизо имаше такси. Трябваше да го хване.
Шофьорът можеше да го измъкне оттук, ако се върнеше по Осемнайсета и после завиеше надясно към «Кастро».
- Карайте към «Свети Франциск» на Юниън Скуеър - каза Майкъл.
- Добре ли сте?
- Да, почти.
Жулиен го беше заговорил, нямаше съмнение. И пак него беше видял през прозореца на автобуса! Но каква беше тази проклета кола?
Райън беше върхът на любезността.
- Разбира се, можехме да ти помогнем още в началото, Майкъл. Нали сме за това. Утре ще изпратя някой да опише и опакова цялата стока. Ще намеря добър агент на недвижими имоти и ще обсъдим възможните цени, когато се прибереш.
- Не искам да те безпокоя, но трябва да се върна при Роуан. Просто имам усещането, че трябва да си ида у дома.
- Глупости, нали сме за това - да се грижим за всичко вместо вас. Имаш ли резервация за самолет? Искаш ли аз да ти резервирам? Стой там и чакай да ти се обадя.
Майкъл легна и изпуши последната си цигара. Взираше се в тавана. Изтръпването в лявата ръка беше преминало и вече се чувстваше по-добре. Нямаше гадене, замайване или нещо друго. Пък и не му пукаше. Това нямаше значение.