- Какво става, Роуан, кажи ми?
- Обичам те. Когато те няма, просто… сякаш не си съществувал.
Събуди се, когато той се измъкваше от леглото. Не искаше сънят да се връща отново. Бе лежала, сгушена в Майкъл, притисната към ръката му, и сега, когато той стана от леглото, тя го загледа почти плахо как обува джинсите си и навлича през главата си тясната тениска с дълги ръкави.
- Остани - прошепна тя.
- Звъни се. Идва малката ми изненада. Не, не ставай. Не е нищо особено, просто взех някои неща от Сан Франциско. Защо не поспиш още малко?
Наведе се да я целуне, а тя го хвана за косата и го дръпна към себе си, докато не усети топлата кожа на челото му. Целуна го, беше твърдо като камък. Не знаеше защо толкова и? харесва - кожата беше влажна, топла и реална. Целуна го силно по устата.
Сънят се върна още преди той да откъсне устни от нея.
Не искам да виждам човечеството на операционната маса.
- Какво е това? Не може да е живо.
Лемли беше с хирургическа престилка и маска. Гледаше я изпод рошавите си вежди.
- Още не си се подготвила. Измий се, чакам те. Прожекторите бяха вперени в масата като безмилостни очи.
Лемли държеше нещо с щипци. В димящия инкубатор до операционната маса лежеше разрязано малко телце - зародиш с отворен гръден кош. В щипците беше сърцето му, нали? Ах ти, чудовище, как можа…
- Трябва да свършим работата бързо, докато тъканта е в…
- За нас това е много трудно - каза жената.
- Коя сте вие? - попита Роуан.
Рембранд стоеше до прозореца. Изглеждаше много стар и изморен, с червен нос и оредяла коса. Когато го попита какво мисли, я изгледа някак сънливо, хвана ръцете и? и ги положи на собствените и? гърди.
- Зная тази картина - каза тя. - Младата невеста.
Събуди се. Часовникът бе ударил два. Тя чакаше в просъница да чуе още камбанки, вероятно десет, което щеше да означава, че се е успала: но два? Беше твърде късно.
Чуваше някаква далечна музика. Бавна и скръбна коледна келтска песен за дете, положено в яслата, изпълнена на клавесин. Сладък аромат на коледно дърво, на горящ огън. Великолепна топлина.
Лежеше на една страна и гледаше през прозореца. По стъклата се оформяше скреж, който много бавно започна да очертава фигура - човек, застанал с гръб към стъклото, със скръстени ръце.
Тя присви очи, докато наблюдаваше процеса - смуглото лице дойде на фокус, формирано от милиони миниатюрни клетки. Видяха се и искрящите тъмнозелени очи. После съвършени копия на джинси и риза. Всичко беше много детайлно - като на фотография на Ричард Ейвъдън. Чак до лъскавите косъмчета на косата. Той отпусна ръце и тръгна към нея. Тя чуваше и виждаше движението на дрехите му. Видя и порите на кожата му, щом се наведе над нея.
О, значи сме ревниви, така ли? Докосна бузата и челото му, както бе докоснала Майкъл, и усети отдолу пулсиране, сякаш беше истинско тяло.
- Излъжи го - каза той тихо, устните му едва мърдаха. - Ако го обичаш, излъжи го.
Почти усещаше дъха му. После осъзна, че през лицето му вижда прозореца.
- Не, не си отивай. Чакай.
Но образът потрепна и се огъна като лист хартия, подхванат от течение. Тя усети паниката му, която блъвна като жега.
Посегна към китката му, но пръстите и? не уловиха нищо. Топлата вълна я заля, завесите се издуха за миг и скрежът по стъклата побеля.
- Целуни ме - прошепна тя и затвори очи. Сякаш кичури коса докоснаха лицето и устните и?. - Не, това не е достатъчно. Целуни ме.
Плътността на присъствието му бавно се повиши и докосването стана по-осезаемо. Беше се изтощил от материализацията. Беше уморен и леко изплашен. Клетките му почти бяха претърпели молекулярно сливане с чуждите. Сигурно сега някъде имаше остатък, може би миниатюрните частици материя се бяха пръснали и бяха попили в стените и тавана така, както той бе проникнал в тях.
- Целуни ме! - настоя тя. Усещаше, че той се опитва. Накрая все пак успя да създаде невидими устни, които да докоснат нейните, и плъзна невидим език в устата и?.
Излъжи го.
Да, разбира се. Обичам и двама ви, нали?
Не я чу да слиза по стълбите. Завесите бяха затворени и коридорът беше тъмен, тих и топъл. В предната камина на салона гореше огън. Единствената друга светлина идваше от дървото, което сега бе окичено с безброй малки просветващи лампички.
Тя стоеше на прага и го гледаше. Майкъл се беше качил на върха на стълбата, нагласяше нещо и си свиркаше тихо под акомпанимента на старата ирландска коледна песен.
Беше толкова тъжна. Събуждаше образа на дълбока древна гора през зимата. Неговото свирукане беше съвсем тихо, леко и почти несъзнателно. Беше чувала тази песен. Имаше смътен спомен, че я е слушала с Ели, която бе плакала на нея.