- Нека те обгърна - прошепна той. - Другите ще дойдат и ти ще останеш с тях часове, а аз ще витая жадно далече от теб, ще те гледам и ще улавям думите, които се отронват от устните ти, сякаш са капки вода, с които да утоля жаждата си. Позволи ми да те обгърна сега. Подари ми тези часове, моя красива Роуан…
Тя усети, че я вдига, краката и? вече не докосваха пода. Мракът около нея се завихри и силни ръце я обгърнаха. Галеха цялото и? тяло. Вече не съществуваше гравитация; усещаше как силата му нараства, топлината му се засилваше.
Студеният вятър се блъскаше в прозорците. Огромната празна къща изглеждаше изпълнена с шепот. Роуан плуваше във въздуха. Обърна се и посегна да хване мрачната плетеница от ръце, които я държаха, но нещо раздели краката и? и тя отвори уста. Да, направи го.
- Кога ще настъпи моментът? - прошепна тя.
- Скоро, любов моя.
- Не мога да го направя.
- О, ще можеш, красавице моя. Знаеш го. Ще разбереш…
Четирийсет и осем
Денят притъмня и вятърът стана още по-свиреп, когато Майкъл излезе от колата. Плантаторската къща обаче изглеждаше приветлива и гостоприемна, от прозорците и? струеше топла жълта светлина.
Аарън го чакаше на вратата, облечен в няколко ката вълнени дрехи под сивата жилетка, а на врата си бе увил кашмирен шал.
- Весела Коледа, приятелю - каза Майкъл. - Ето, това е за теб. - Сложи в ръцете му малка бутилка, увита в зелена коледна хартия. - Опасявам се, че сигурно няма да е кой знае каква изненада, но е най-доброто бренди, което успях да открия.
- Много мило от твоя страна - усмихна се Аарън. - Мисля да му се насладя с удоволствие. До капчица. Влизай вътре на топло. И аз имам нещичко за теб. Ще ти го покажа по-късно. Влизай.
Вътре беше прекрасно топло. Във всекидневната имаше доста голямо дръвче, разкошно украсено със златни и сребърни орнаменти. Това изненада Майкъл, защото той нямаше представа как празнуват Коледа в Таламаска и дали изобщо я празнуват. Дори полиците на камините бяха украсени с бодлива зеленика. Буен огън пламтеше в голямата камина.
- Това е много стар обичай, Майкъл - каза Аарън, преварвайки въпроса му с усмивка. Остави подаръка си на масата. - Датира много преди Христа. Зимното слънцестоене е времето, когато всички сили на земята са в своя апогей. Вероятно затова Синът Господен е избрал да се роди точно сега.
- Аха, като че ли точно по Коледа наистина започвам да вярвам в Сина Господен и дори в земните сили.
Чувстваше се добре тук. Беше уютно, като в провинцията - с ниски тавани, по-прости гипсови украси, големи дълбоки огнища, построени не само за въглища, но и за горене на едри цепеници.
Майкъл свали коженото си палто и ръкавиците. Даде ги с благодарност на Аарън и протегна ръце към огъня, за да се сгрее. В общите стаи не се мяркаше никой, въпреки че от кухнята се дочуваше някакво тракане и гласове. Вятърът блъскаше заскрежените френски прозорци, през които обаче все още се виждаше бледозеленият пейзаж навън.
Таблата с кафето ги чакаше и Аарън покани Майкъл да седне на креслото вляво пред камината.
Щом се настани, той усети как възелът в гърдите му се отпуска. Имаше чувството, че ще започне да вие. Пое си дълбоко дъх, огледа невиждащо стаята и започна с треперещ глас:
- Случи се. - Не беше за вярване, че стигна дотук, че говореше за нея по този начин, но все пак продължи: - Тя ме лъже. Той е там с нея и тя ме лъже. Лъже ме денонощно, откакто се прибрах у дома.
- Разкажи ми какво се случи - каза Аарън, а изражението му бе печално и съчувствено.
- Тя дори не ме попита защо съм се върнал така бързо от Сан Франциско. Изобщо не повдигна въпроса. Сякаш вече знаеше. Беше като полудяла, когато и? се обадих от хотела. Мамка му, нали вече ти казах по телефона какво стана. Мисля, че онова същество се опитва да ме убие. А Роуан дори не попита какво се е случило.
- Нищо, разкажи ми го отново, отначало.
- Господи, Аарън. Сега вече съм сигурен, че във виденията съм видял Жулиен и Дебора. Вече нямам и най-малкото съмнение. Не зная какво означава това съглашение, нито пък обещанието. Но знам, че Жулиен и Дебора са на моя страна. Видях Жулиен да ме гледа през прозореца на автобуса, но най-странното беше, че сякаш искаше да каже нещо, да помръдне, но не можеше. Беше му много трудно.
Аарън не каза нищо. Беше се подпрял на подлакътника на стола и извил пръст под долната си устна. Изглеждаше внимателен, замислен, нащрек.
- Продължавай - каза той.
- Но важното е, че точно този проблясък беше достатъчен да върне всичко останало. Припомних си не само думите им, но и самото усещане. Те искат да се намеся. Казаха, че съм притежавал «старите човешки инструменти». Чух тези думи отново. Чух Дебора да ги изрича. Да, беше Дебора. Само че не изглеждаше като на портрета, Аарън. Знаеш ли, ще ти кажа най-убедителното доказателство.