- Това не си ти, Роуан! - каза и посегна към нея, но ръката и? отново полетя напред и го отблъсна силно към стената. Загледа я вбесен и объркан. Тя се приближаваше, очите и? горяха на сиянието от салона.
- Махай се оттук - прошепна тя. - Не чуваш ли какво ти казвам?
Зашеметен, той гледаше как пръстите и? се впиват в ръката му. Тя го блъсна наляво, към предната врата. Силата и? беше изумителна, нечовешка и от нея струеше злоба; старата маска на омраза отново бе покрила лицето и?.
- Махай се веднага от къщата, заповядвам ти - каза тя и пусна ръката му. Стисна дръжката, завъртя я и отвори вратата. Нахлу мразовит вятър.
- Как можеш да се държиш така с мен! - промълви той. - Роуан, отговори ми. Как можеш?
Отчаян, той посегна към ръката и? и този път нищо не го спря. Хвана я, разтърси я и главата и? се килна за миг настрани. После тя се обърна и се втренчи в него. Предизвикваше го да продължи, безмълвно му заповядваше да я пусне.
- За какво си ми мъртъв, Майкъл? - прошепна тя. - Ако ме обичаш, тръгвай веднага. Ще се върнеш, когато ти се обадя. Трябва да го направя сама.
- Не мога. Не искам.
Тя му обърна гръб и тръгна по коридора, а той я последва.
- Няма да си отида, чу ли? Не ми пука какво става, няма да си тръгна. Не можеш да ме гониш.
- Знаех си, че няма да искаш - каза тихо тя, когато той я последва в тъмната библиотека. Тежките кадифени завеси бяха затворени и той едва различаваше фигурата и?, когато тя тръгна към писалището.
- Роуан, не можем да продължаваме да мълчим така. То ни унищожава. Чуй ме, моля те.
- Майкъл, моят красив архангел - каза тя, с гръб към него. Гласът и? звучеше приглушено. - По-скоро си готов да умреш, отколкото да ми повярваш, нали?
- Роуан, ще се боря с него с голи ръце, ако трябва. - Тръгна към нея. Къде, по дяволите, бяха лампите в тази стая? Посегна към месинговата настолна лампа до креслото, но в същия миг Роуан се обърна и се втурна към него.
В ръката и? имаше спринцовка.
- Недей, Роуан!
Иглата потъна в ръката му.
- Господи, какво ми направи! - Вече падаше на една страна, сякаш краката му бяха отсечени. Преобърна лампата на пода и се просна до нея, взрян в острия шип на счупената крушка.
Опита се да изрече името и?, но устните му не помръдваха.
- Спи, любов моя - каза тя. - Обичам те. Обичам те с цялото си сърце.
Чу някъде далече звук от набиране на телефон. Гласът и? бе така слаб, а думите… какво казваше? Говореше с Аарън. Да, с Аарън…
Когато го вдигнаха, той промълви името му.
- Отиваш при Аарън, Майкъл - прошепна тя. - Той ще се погрижи за теб.
«Не и без теб, Роуан», опита се да каже той, но отново потъна в мрак. Колата потегли и той чу нечий мъжки глас: «Ще се оправите, господин Къри. Ще ви заведем при вашия приятел. Просто си почивайте. Доктор Мейфеър, каза, че ще се оправите».
Ще се оправите…
Наемници. Вие не разбирате. Тя е вещица и ме омагьоса с отровата си, както Шарлота е сторила с Петир, наговорила ви е куп лъжи.
Петдесет и едно
Само дървото светеше. Цялата къща тънеше в топъл сумрак. Студът чукаше по прозорците, но не можеше да влезе.
Роуан седеше по средата на дивана с кръстосани крака и скръстени ръце. Взираше се към другия край на стаята - към дългото огледало, в което едва се различаваше бледото сияние на полилея.
Стрелките на стенния часовник бавно пълзяха към полунощ.
А тази нощ значеше толкова много за теб, Майкъл. Искаше да сме заедно. Но дори да беше на другия край на света, нямаше да си по-далече от мен сега. Всички така прости и прекрасни неща са далече от мен, като в онази Коледа, когато Лемли ме водеше от стая в стая в своята тайна, потънала в мрак лаборатория. Какво общо могат да имат тези ужаси с теб, мили мой?
Цял живот - бил той къс или дълъг, или вече към края си - щеше да помни лицето на Майкъл, когато го удари; щеше да помни гласа му, когато я молеше, щеше да помни ужаса му, когато заби иглата в ръката му.
Но тогава защо не чувстваше нищо? Защо беше така празна и изсушена отвътре? Беше боса, меката фланелена нощница висеше свободно по тялото и?. Коприненият китайски килим под краката и? беше топъл. И все пак се чувстваше съвсем гола, изолирана, сякаш нищо не можеше да я стопли, да я успокои, дори да се докосне до нея.
Нещо се раздвижи в средата на стаята и Роуан потрепери, когато малките сребърни камбанки звъннаха едва доловимо в тишината. Мъничките ангели с позлатени крилца затанцуваха на дългите златни нишки.
Мракът се събираше, уплътняваше се.
- Настъпва часът, любима. Моят час.
- О, ти си имал поетична душа - каза тя, заслушана в слабото ехо на собствения си глас.