- Христос се роди, Роуан - извика той, гласът му още беше силен, когато образът му започна да се разтваря в огромен кипящ облак от мрак, който закри часовника, издигна се към тавана и се нави като фуния. Роуан изпищя и притисна гръб към стената. Мертеците и стените се разтресоха и тя усети тътен като при земетресение.
- Не! Господи, не! - запищя тя, завладяна от паниката. Обърна се и затича през салона към вратата. Стисна дръжката. «Господи, Майкъл, Аарън, помогнете ми!»
Някой трябваше да чуе писъците и?. Бяха оглушителни. Разкъсваха я.
Но тътенът се засили и тя усети как невидими ръце стиснаха раменете и?. Блъснаха я грубо към вратата, тя изпусна дръжката и падна на колене. Усети силна болка в слабините. Около нея се спускаше мрак, а жегата нарасна.
- Не, не и детето ми. Ще те унищожа, с последния си дъх ще те унищожа. - Извърна се с отчаяната сила на гнева и заплю мрака пред себе си. Ръцете я обгърнаха и я повалиха на пода.
Тилът и? се удари във вратата, а после и в пода, краката и? бяха изпънати напред. Тя се взираше нагоре, опитваше се да се изправи, но ръцете и? не я слушаха, а тъмнината кипеше над нея.
- Проклет да си, да се продъниш в ада дано. Умри, умри, като онази старица! Умри! - изпищя тя.
- Да, Роуан, твоето дете, детето на Майкъл!
Гласът я обгръщаше отвсякъде, както мракът и жегата. Главата и? отново бе блъсната назад, ръцете и? бяха приковани към пода. Беше разпъната и безпомощна.
Мракът отново се развълнува, нави се и се стрелна надолу. Стрелна се в нея, проникна, разкъса я. Сякаш огромен юмрук се вряза в утробата и? и тялото и? се сгърчи, щом болката го впримчи в огромен раздиращ обръч - виждаше го, искрящ под затворените си клепачи.
Жегата беше непоносима. Болката идваше отново, вълна след вълна, и от нея рукна кръв и околоплодна течност.
- Убиваш го, изчадие такова, убиваш бебето ми! Проклет да си! Господи, помогни ми! Господи, върни го в ада! - Започна да удря ръце в стената, извиваше се по хлъзгавия мокър под. Жегата я убиваше, изпълваше дробовете и?.
Къщата гореше. Сигурно гореше. Тя самата гореше. Жегата пулсираше вътре в нея и дори и? се стори, че вижда извисяващите се пламъци. Но не, просто бе изригнала зловеща червена светлина. Някак бе успяла да застане на четири крака. Знаеше, че тялото и? е вече празно, детето и? го нямаше. Сега просто се опитваше да избяга, да стигне до вратата, с отчаяно усилие и раздирана от болка.
- Майкъл, Майкъл, помогни ми! О, господи, опитах се да го измамя, опитах се да го убия. Майкъл, той е в детето. - Заля я нов прилив на болка и от утробата и? рукна още кръв.
Ридаеща, тя се свлече замаяна на пода, неспособна да контролира ръцете и краката си. Жегата пулсираше в нея, силен плач изпълваше ума и?. Бебето плачеше. Същият ужасен звук, който чуваше постоянно в съня си. Протяжен бебешки плач. Опита се да запуши уши, не можеше да го понесе. Зави отчаяно, а жегата я поглъщаше.
- Нека умра - прошепна тя. - Нека изгоря отвътре. Нека се продъня в ада. Нека умра.
Роуан, помогни ми. Аз съм в плът. Помогни ми или ще умра. Роуан, не можеш да ми обърнеш гръб.
Тя притисна още по-силно ушите си, но не можеше да спре телепатичния глас, който се сливаше с бебешкия плач. Ръката и? се хлъзна в кръвта и тя падна по лице на окървавения под. Обърна се по гръб и отново видя потрепването на жегата. Писъците на бебето ставаха все по-силни, сякаш умираше от глад или от болка.
Роуан, помогни ми! Аз съм твоето дете! Детето на Майкъл. Роуан, нуждая се от теб.
Знаеше какво ще види. През сълзите и прииждащата жега тя видя джуджето, чудовището. Не, не съм те родила аз, не съм. Не съм…
То лежеше по гръб. Главата му беше като на голям човек, а устата му бе раззината от плач. Тънките ръце се издължаваха пред очите и?, пръстите се изкривяваха и растяха, малките крачка ритаха, съвсем по бебешки, изпъваха се. Цялото беше омазано в кръв и слуз - по главата, по закръглените бузи, по тъмната коса. Малките му органи приличаха на цветни пъпки. Милиардите клетки се деляха, сливаха се с неговите, като че в това същество от плът и кръв, в този мутант, в това дете, излязло от нея, протичаше ядрена експлозия.
Роуан, аз съм жив, не ме оставяй да умра. Не ме оставяй да умра, Роуан. Ти имаш силата да спасяваш живот, а аз съм жив. Помогни ми.
Тя се напрегна да стигне до него, цялото и? тяло пулсираше от острите пристъпи на болката. Най-сетне докопа малкото хлъзгаво краче, което риташе във въздуха. Пръстите и? се сключиха върху меката бебешка плът и в същия миг мракът я погълна. Видя отново анатомията му, пътя на клетките, виждаше как се развиват органите, древното чудо, което караше клетките да се сливат, да формират кръвните телца, подкожната тъкан, костната тъкан, фибрите на дробовете, черния дроб и стомаха. Сливаха се с неговите клетки, с неговата мощ, с неговата ДНК, мъничките вериги на хромозомите се извиваха и плуваха, докато ядрата се сливаха. И всичко това под нейното водачество, чрез знанието, което дремеше в самата нея, както ненаписаната симфония дремеше в композитора. Нота след нота, ред след ред, кресчендо след кресчендо.