«Момичето бродеше из градината. Беатрис отиде до оградата и и? извика. Няколко минути Деидре като че не можеше да познае Беа. После отиде да вземе ключа за портата. Разбира се, след това говореше предимно Беатрис.
Тя е направо шокиращо красива. Може би и отчасти заради това изглежда толкова странна. Направо се влюби в една камея, която носех. Подарих и? я и тя се радваше съвсем като дете. Не ми беше удобно да и? намекна, че е боса и носи раздърпана памучна рокля.»
С идването на есента постъпват още доклади за скандали и крясъци в къщата. Съседите дори на два пъти викат полиция. Първият път е през септември. След две години аз успях да се сдобия с пълния разказ за случилото се.
«Не ми се искаше да ходя там - каза ми полицаят. - Нали знаете, не обичам да безпокоя семействата от Гардън Дистрикт. А и онази дама ни държа на предната врата. Казва се Карлота Мейфеър, но всички я наричат госпожица Карл. Нали я знаете, работи за съдията.
«Кой ви извика? Какво искате? Кой сте? Искам да видя картата ви. Ще се наложи да говоря със съдия Бърнис, ако дойдете отново.» Накрая партньорът ми каза, че хората са чули младата дама в къщата да пищи и че бихме искали да говорим с нея, за да се уверим, че е добре. Мисля, че госпожица Карл бе готова да го убие на място, но отиде и доведе момичето, Деидре Мейфеър. Тя плачеше и цялата трепереше. Каза на Си Джей, партньора ми: «Накарайте я да ми даде нещата на майка ми. Тя взе нещата на майка ми».
Госпожица Карл рече, че и? е омръзнало от подобно «натрапване», че това щял да е последният скандал и вече нямало да има нужда да идва полиция. Ако не сме си тръгнели, щяла да се обади на съдия Бърнис. Тогава момичето изтича от къщата към патрулната кола и закрещя: «Вземете ме с вас!».
И тогава се случи нещо странно. Госпожица Карл гледаше как момичето стои на тротоара до патрулната кола и започна да плаче. Опита се да го скрие - извади кърпичката си и закри лицето си - но ние видяхме, че плаче. Момичето наистина я бе довело до края на силите и?.
Си Джей попита: «Мис Карл, какво да направим?». Тя мина край него по тротоара, прегърна момичето и рече: «Деидре, искаш ли да се върнеш в лудницата? Моля те, Деидре, моля те». И после просто замлъкна. Не можеше да говори. Момичето се взираше в нея с широко отворени очи и налудничав поглед и после също се разплака.
Тогава госпожица Карл прегърна Деидре и я поведе по стълбите към къщата.»
- Сигурен ли сте, че е била госпожица Карл? - попитах аз полицая.
- О, да, всички я познават. Боже, никога няма да я забравя. На следващия ден се обади на капитана и поиска двамата със Си Джей да бъдем уволнени.
Друга патрулна кола отговаря на обаждане на съседите следващата седмица. За този случай знаем само, че Деидре се е опитвала да си тръгне от къщата, когато е дошла полицията; те я убедили да седне на предните стъпала и да чака, докато дойде чичо и? Кортланд.
На следващия ден Деидре избягала. Юридическите слухове твърдят, че били проведени много телефонни разговори и Кортланд хукнал към Първа улица. От «Мейфеър и Мейфеър» се обадили на нюйоркските роднини да търсят Деидре, както навремето са търсили Анта.
Аманда Грейди Мейфеър вече била мъртва. Майката на доктор Корнел Мейфеър, Розалинд Мейфеър, не искала да има нищо общо с «онези от Първа улица», но все пак се свързала с останалите братовчеди в Ню Йорк. След това обаче полицията се обадила на Кортланд в Ню Орлиънс, че Деидре е открита да броди боса и неадекватна из Гринич Вилидж. Имало съмнения, че е била изнасилена. Същата нощ Кортланд хванал самолета за Ню Йорк и на сутринта довел Деидре в Ню Орлиънс.
Историята се повтаря напълно, защото затворили за втори път Деидре в «Света Ана». Седмица по-късно я изписали и тя отишла да живее с Кортланд в старата му фамилна къща в Метаир.
Семейната мълва говори, че Карлота била напълно победена и обезкуражена. Тя казала на съдия Бърнис и на съпругата му, че се е провалила със своята племенница. Страхувала се, че момичето вече «никога няма да бъде нормално».
Една събота Беатрис Мейфеър се отбила при Карлота и я видяла да седи сама в големия салон, на дръпнати завеси. Не продумвала.
«По-късно осъзнах, че тя се взираше в мястото, където навремето поставяха ковчезите, когато още бденията се извършваха у дома. Когато я питах нещо, отвръщаше само с «не» или изсумтяваше. Накрая дойде онази ужасна Нанси и предложи чай с лед. Явно се намуси, когато приех. Казах и?, че ще си го донеса сама, а тя отвърна: «О, не, леля Карл не би позволила».»