Когато се наситила на толкова тъга и грубост, Беатрис си тръгнала.
Отишла в Метаир, в къщата на Кортланд на Кънтри Клъб Лейн, за да види Деидре.
Тази къща е построена от Кортланд, когато бил млад. Представлява голямо тухлено имение с бели колони и френски прозорци, а вътре е обзаведена с «всички модерни удобства». По-късно тя става собственост на Райън Мейфеър, син на Пиърс, който и до днес живее в нея. В Метаир заедно с Кортланд дълго време живели и Шефилд и Южени Мейфеър. Там е родено и единственото им дете, Ели Мейфеър - жената, която впоследствие осиновява Роуан, дъщерята на Деидре.
По онова време Шефилд Мейфеър е вече покойник - умира от сърдечен удар. Южени също си била отишла преди години. Ели живеела в Калифорния, където наскоро се била омъжила за адвокат на име Греъм Франклин. Така че Кортланд живеел съвсем сам в имението.
По всички сведения къщата била изключително приветлива, боядисана в светли цветове, с пъстри тапети, традиционни мебели и много книги. Множеството френски прозорци гледали към градината, басейна и предната морава.
Явно целият род бил на мнение, че това е най-доброто място за Деидре Мейфеър, далече от мрака на Гардън Дистрикт. Кортланд уверил Беатрис, че Деидре си почива, че проблемите и? са плод на потайност и неразбиране от страна на Карлота.
«Но той всъщност не ми каза какво се е случило - оплаква се Беатрис на Жулиет. - Какво, за бога, имаше предвид с тази «потайност»?»
Беатрис често разпитвала слугинята по телефона. Деидре била много добре, отвръщала тя. Тенът и? се подобрил. Дори имала гост - много хубав млад мъж. Слугинята го видяла само за секунда-две - двамата с Деидре били в градината - но веднага разбрала, че е хубав млад джентълмен.
«Е, кой може да е този мъж? - казала Беатрис на Жулиет Милтън на един обяд. - Да не би да е същият негодник, който се е промъквал в градината на монахините, за да я притеснява в «Света Роза»!»
Жулиет писала на нашия агент в Лондон:
«Струва ми се, че това семейство не осъзнава, че момичето си има любовник. Имам предвид един любовник - един много забележителен и лесно разпознаваем любовник, който постоянно е виждан в нейната компания. Всичките описания на въпросния млад мъж са все едни и същи!»
Забележителното в тази история е, че до Жулиет Милтън никога не стигат слухове за духове, вещици, проклятие и прочие неща, свързани със семейство Мейфеър. Двете с Беатрис наистина смятат, че мистериозният непознат е човешко същество.
И все пак по същото време хората в Айриш Ченъл говорят за «Деидре и мъжа». Като под «мъжа» не разбират човешко същество. По-голямата сестра на отец Лафърти също знае за «мъжа». Тя се опитала да говори с брат си за него, но той не поискал да и? се довери. Тя клюкарствала за това с възрастния си приятел Дейв Колинс; говорила е и пред нашия детектив, който повървял с нея по Констанс стрийт, когато тя се прибирала у дома след неделната служба.
Госпожица Роз, която работела в сакристията, сменяла покривките на олтара и се грижела за светеното вино, също знае шокиращи факти за Мейфеър и «мъжа». «Първо беше Стела, после Анта, а сега и Деидре», казала тя на своя племенник - колежанин в «Лойола», който я сметнал за суеверна глупачка.
Една стара чернокожа прислужница от съседна къща също знаела за «мъжа». Той бил стар семеен призрак и единственият призрак, когото е виждала да седи на дневна светлина с онова момиче в задната част на градината. Тя вярвала, че ще иде в ада заради това.
Точно по това време, през лятото на 1958 година, аз се подготвях да замина за Ню Орлиънс.
Бях приключил с обединяването на цялата история на семейството в една по-ранна версия на настоящото повествование, която беше почти същата. Много силно се тревожех за Деидре Мейфеър.
Усещах как психичните и? сили и особено способността и? да вижда духове и да разговаря с тях са на път да я доведат до лудост.
След множество дискусии със Скот Рейнолдс, новия ни директор, и няколко срещи на целия съвет, бе решено да отпътувам за Ню Орлиънс, за да реша дали Деидре Мейфеър е достатъчно голяма и стабилна, за да бъде осъществен контакт с нея.
Илейн Барет, един от най-старите и най-опитни членове на Таламаска, бе починала предната година и сега аз бях смятан, незаслужено, за водещ експерт на ордена по вещерските семейства. Моите акредитиви никога не бяха поставени под съмнение. Наистина, онези, които най-много се бяха уплашили от смъртта на Стюарт Таунсенд и Артър Лангтри - и вероятно щяха да се опасяват и във връзка с моето заминаване за Ню Орлиънс - вече не бяха сред живите.
Двайсет и три
Досие на вещиците Мейфеър