Аз повторих предупрежденията си, или по-скоро нарежданията си, и настоях да ги изпълни.
На следващия ден поех към Метаир, паркирах колата си и продължих пеша по тихите улици към къщата на Кортланд. Освен огромните дъбове и мекото зелено кадифе на тревата, кварталът не притежаваше нищо от атмосферата на Ню Орлиънс. Със същия успех това можеше да е и богато предградие на Хюстън в Тексас, или в Оклахома Сити. Много красиво, много спокойно, някак безопасно. Не видях Деидре. Надявах се да е щастлива на това прекрасно място.
Бях убеден, че първо трябва да я видя отдалече, преди да пробвам да поговоря с нея. Междувременно се опитах да се свържа с Кортланд, но той не отговори на обажданията ми. Накрая секретарят му ми каза, че не желае да разговаря с мен, че бил чул, че говоря с братовчедите му, и иска да оставя семейството на мира.
Не знаех дали да настоявам. Същите стари въпроси, които винаги ни тормозят в такива ситуации - какви са моите задължения, целите ми? Накрая оставих съобщение, че имам много информация за семейство Мейфеър, която започва още от седемнайсети век, и бих се радвал да поговорим. Така и не получих отговор.
Следващата седмица научих от Жулиет Милтън, че Деидре е отпътувала за Тексаския женски университет в Дентън, където съпругът на Ронда Мейфеър, Елис Клемент, преподавал английски на малки класове от момичета от добри семейства. Карлота била абсолютно против; направили го без нейно разрешение и тя вече не говорела с Кортланд.
Той закарал Деидре до Тексас и останал там известно време, за да се увери, че тя се чувства удобно в дома на Ронда Мейфеър и Елис Клемент, а после се върнал в Ню Орлиънс.
За нас не беше трудно да разберем, че Деидре е приета като «специална ученичка», обучавана у дома. Беше получила самостоятелна стая в общежитието на първокурсниците и бе регистрирана за цялата учебна програма.
Пристигнах в Дентън след два дни. Тексаският женски университет беше красиво малко училище, разположено сред ниски зелени хълмове. Сградата бе покрита с лози, а около нея се простираха грижливо поддържани морави. Не беше за вярване, че това е държавна институция.
Тогава бях на трийсет и шест години, с почти посивяла коса и вече пристрастен към добре скроените ленени костюми. Не беше никакъв проблем да се разхождам около кампуса, вероятно защото всички ме смятаха за преподавател. Заседавах се дълго на някоя от пейките и пишех в бележника си. Порових в една малка отворена библиотека и поскитах из коридорите на старите сгради, като си разменях любезности с възрастни учителки и млади жени със свежи лица, облечени с блузи и плисирани поли.
Зърнах за първи път Деидре съвсем неочаквано, на втория ден от пристигането си. Тя излезе от общежитието на първокурсниците - много скромна сграда в стил крал Джордж - и около час се разхожда из кампуса. Вече беше се превърнала в красива млада жена с дълга черна коса. Скиташе се безцелно из малките виещи се под старите дървета пътечки. Беше облечена с памучна блуза и пола.
Тази дългоочаквана среща ме изпълни с объркване. За мен Деидре бе нещо като голяма знаменитост. Но когато я последвах, на разстояние, започнах да се измъчвам какво трябва да сторя. Да я оставя ли на мира? Да и? разкажа ли каквото знам за ранната история на семейството и?? Какво право имах изобщо да бъда тук?
Не направих нищо, само я гледах как се връща в сградата на първокурсниците. На следващата сутрин я последвах към първия и? час, а после и до големия стол в безистена, където тя седна сама на една малка масичка, изпи чаша кафе и пъхаше монети в джубокса, за да слуша отново и отново някаква скръбна песен от Гершуин в изпълнение на Нина Симон.
Струваше ми се, че се наслаждава на свободата си. Почете малко, после започна да се оглежда наоколо. Изведнъж се почувствах напълно неспособен да стана от стола и да се приближа до нея. Страхувах се да не я изплаша. Колко ли ужасно е да разбереш, че си следен. Тръгнах си преди нея и се прибрах в малкия си хотел в центъра на града.
Същия следобед отново отидох в кампуса и тя се появи още щом наближих сградата на първокурсниците. Този път беше облечена с памучна рокля с къси ръкави, красиво ушито елече и доста свободна бухнала пола.
Отново тръгна да се разхожда без посока; обаче този път направи неочакван завой към задната част на кампуса, иначе казано - надалече от окосените морави и хората. Последвах я и скоро се озовах в голяма, много занемарена ботаническа градина - беше толкова сенчеста и дива, че започнах да се притеснявам за Деидре, която навлизаше все по-надълбоко в нея по една неравна пътека.