- Той е дяволът, господин Лайтнър - прошепна тя. - Наистина.
- Но тогава защо носиш смарагда, скъпа моя? - попитах аз импулсивно.
Тя се усмихна. Посегна към камъка, стисна го и после го дръпна така силно, че верижката се скъса.
- По една определена причина, господин Лайтнър. Това беше най-лесният начин да го донеса тук, защото имам намерение да го дам на вас. - Тя протегна ръка и го пусна на дланта ми.
Аз се втренчих в него, не можех да повярвам, че държа това нещо.
Казах и? напълно объркан:
- Нали знаеш, че той ще ме убие. Ще ме убие и ще ти го върне обратно.
- Не, не може да го направи! - рече тя. Гледаше ме невиждаща, ужасена.
- Разбира се, че може - казах аз. Но бях засрамен от думите си. - Деидре, нека ти кажа какво зная за този дух. Нека ти кажа какво зная за останалите, които са виждали подобни неща. Ти не си сама в това. Не е нужно да се бориш сама.
- О, господи - прошепна тя и затвори очи. - Той не може да го направи - повтори след малко, но не звучеше убедена. - Не вярвам, че може да направи такова нещо.
- Добре, ще рискувам - казах аз. - Ще взема смарагда. Някои хора също притежават известни оръжия, ако мога така да се изразя. Ще ти помогна да узнаеш кои са твоите. Леля ти направи ли това за теб? Кажи ми как да ти помогна.
- Искам да си тръгнете - каза тя нещастно. - И… и… никога да не говорите с мен за тези неща.
- Деидре, той явява ли ти се, когато ти не желаеш да го виждаш?
- Искам да престанете, господин Лайтнър. Ако не мисля за него, ако не говоря за него - тя вдигна ръце към слепоочията си, - ако отказвам да го виждам, може би…
- Какво искаш? За себе си.
- Живот, господин Лайтнър. Нормален живот. Не можете да си представите какво означават за мен тези думи. Нормален живот. Живот като техния, като на момичетата в университета, живот сред плюшени мечета, приятели и целувки на задните седалки на колите. Просто живот!
Беше толкова разстроена, че и аз се развълнувах. Ала всичко това беше толкова опасно, а тя все пак сложи онова нещо в ръката ми! Прокарах палец по камъка. Беше студен и много твърд.
«Съжалявам, Деидре. Толкова съжалявам, че те разстроих. Много съжалявам…»
- Господин Лайтнър, можете ли да го накарате да се махне! Никой ли не може да го накара? Моята леля казва, че само свещеникът може да го направи, но той не вярва в него, господин Лайтнър. Не можеш да прогониш демон, в когото не вярваш.
- Е, това не говори добре за свещеника, нали, Деидре?
- Не - каза тя с горчива усмивка. - Но и да вярваше, какво от това. Той не е някакъв нисш дух, който може да бъде прогонен със светена вода и «Аве Мария». Той прави всички на глупаци.
Тя се разплака. Посегна към смарагда, издърпа го за верижката от ръката ми и го хвърли колкото можа по-далече през храстите. Чух го как пльосна във вода, неясен, мимолетен звук. Деидре трепереше силно.
- Но той ще се върне. Ще се върне! Винаги се връща.
- Може би ти можеш да го прогониш! - казах аз. - Ти и само ти.
- О, да, и тя казва същото, винаги това казва. «Не го гледай, не говори с него, не му позволявай да те докосва!» Но той все се връща. Не ми иска разрешение! И…
- Да?
- Когато съм самотна и нещастна…
- Той е до теб.
- Да, той е до мен.
Момичето се тормозеше ужасно. Трябваше да се направи нещо!
- И какво като идва, Деидре? Искам да кажа, какво ще стане, ако спреш да се бориш с него и му позволяваш да идва и да става видим? Тогава какво?
Тя ме погледна с болка, беше като замаяна.
- Не знаете какво говорите.
- Но тази непрекъсната борба те подлудява. Какво ще стане, ако спреш да се бориш?
- Ще умра - отвърна тя. - И целият свят около мен ще умре, ще остане само той. - Избърса устата си с опакото на дланта си.
В този миг се зачудих от колко време живее в този ужас, колко силна трябва да е, колко беззащитна и колко уплашена.
- Да, господин Лайтнър, така е. Страхувам се, но няма да умра. Ще се боря с него. И ще победя. А вие трябва да ме оставите на мира. Никога не се приближавайте отново до мен. Аз вече няма да произнасям неговото име, няма да го гледам, няма да го викам да дойде. И той ще ме напусне. Ще си отиде. Ще намери някой друг, на когото да се явява. Някой друг, когото да… обича.
- Той обича ли те, Деидре?
- Да - прошепна тя. Вече се стъмваше и не виждах ясно лицето и?.
- А какво иска той, Деидре? - попитах.
- Знаете какво иска! - отвърна тя. - Иска мен. Същото, което искате и вие! Защото той живее чрез мен.
Тя извади една смачкана кърпичка от джоба си и си избърса носа.
- Той ми каза за вас. Каза нещо много странно, нещо, което не можах да запомня добре. Беше като проклятие: «Ще пия вино, ще ям месо и ще познавам топлината на жена, когато от теб няма да са останали и кости».