Обмислях ситуацията доста време. Наистина всичко можеше да е просто съвпадение. Бях невредим, както и всички останали участници в тези малки инциденти, и сега от мен се искаше само да запазя хладния си разум. Реших да забавя малко темпото, да се оглеждам по-внимателно и да се опитам да разсъждавам трезво.
Нощта мина без повече произшествия, но въпреки това аз спах много неспокойно и често се будех. На сутринта, след закуска, се обадих на нашите разследващи детективи в Лондон и ги помолих да наемат в Тексас детектив, който да се опита да разбере възможно най-много за Деидре Мейфеър, но с голяма дискретност.
После седнах и написах дълго писмо на Кортланд. Обясних му кой съм, какво представлява Таламаска и как сме проследили историята на семейство Мейфеър още от седемнайсети век, когато един от нашите братя е спасил Дебора Мейфеър от много голяма опасност в родния и? град Донелайт. Писах и за нейния портрет от Рембранд в Амстердам. Продължих с това, че се интересуваме от наследниците на Дебора, защото те очевидно притежават истински психични сили, които се проявяват във всяко поколение, че ние имаме голямо желание да осъществим контакт със семейството, за да предоставим нашите записи на онези, които се интересуват, и най-вече на Деидре Мейфеър, която като че ли е много обременена от своята способност да вижда призрак, наричан в миналото, а вероятно и днес, Лашър.
«Нашият представител Петир ван Абел първи вижда този призрак в Донелайт през седемнайсети век. Оттогава той е забелязван безброй пъти около вашия дом на Първа улица. Аз самият наскоро го видях със собствените си очи на съвсем друго място.»
После преписах това писмо и за Карлота Мейфеър, като след известен размисъл добавих адреса и телефонния номер на хотела си. В края на краищата, какъв смисъл имаше да се крия зад номера на някаква пощенска кутия?
Отидох на Първа улица и пуснах в кутията писмото до Карлота. После се отбих и в Метаир, където пуснах писмото до Кортланд в процепа на вратата на къщата му. След това обаче изведнъж се почувствах доста потиснат от проклятието и въпреки че се върнах в хотела, не се качих в стаята си. Казах на рецепцията, че ще бъда в бара на първия етаж и останах в него цяла вечер. Отпивах бавно от чаша с много добро уиски от Кентъки и описвах всичко в дневника си.
Барът беше малък и тих, отваряше се към очарователен заден двор. Аз седях с гръб към гледката и с лице към вратите на фоайето по причини, които не мога да обясня. Но все пак се чувствах много добре в това помещение. Усещането за проклятие малко по малко започна да се стопява.
Към осем часа вдигнах поглед от дневника си и видях, че някой стои много близо до масата ми. Беше Кортланд.
Както вече споменах, току-що бях завършил повествованието си за досието на Мейфеър и бях видял безброй фотографии на Кортланд. Но не се сетих за тях, когато погледите ни се срещнаха.
Високият чернокос мъж, който ми се усмихваше, сякаш беше самият Жулиен Мейфеър, починал през 1914 година. Разликите изглеждаха незначителни. Това беше Жулиен, но с по-големи очи, с по-тъмна коса и вероятно по-голяма уста. Но все пак Жулиен. Изведнъж усмивката му ми се стори гротескна. Като маска.
Отбелязах си наум тези странни впечатления и го поканих да седне при мен.
Беше облечен с ленен костюм, много подобен на моя, с бледожълта риза и светла вратовръзка.
«Слава богу, че не е Карлота», рекох си аз и тогава той каза:
- Не смятам, че ще чуете вест от братовчедка ми Карлота. Но мисля, че е време ние двамата да си поговорим. - Много приятен и напълно неискрен глас. Звучеше южняшки, но същевременно с това някак специфично по нюорлиънски. Блясъкът на тъмните му очи бе очарователен, но и леко страховит.
Този мъж или ме мразеше, или ме смяташе за някаква отвратителна неприятност. Обърна се и даде знак на бармана.
- Още едно питие за господин Лайтнър, моля, и шери за мен.
После се настани срещу мен до малката мраморна масичка, кръстоса дългите си крака и се извъртя на една страна.
- Ще имате ли нещо против да запаля, господин Лайтнър? Благодаря. - Извади красива златна табакера от джоба си, сложи я на масата и ми предложи цигара. Аз отказах, но той запали. Сърдечното му отношение отново ми се стори напълно изкуствено. Чудех се как ли би изглеждало на някой съвсем обикновен човек.
- Много се радвам, че дойдохте, господин Мейфеър - казах аз.
- О, моля ви, наричайте ме Кортланд - отвърна той. - Все пак има твърде много господинмейфеъровци.