Усетих как от него се излъчва някаква опасност и направих съзнателно усилие да скрия мислите си.
- Ако вие се обръщате към мен с Аарън, ще ви наричам Кортланд с удоволствие.
Той кимна леко, дари младата жена, която ни донесе напитките, с хладна усмивка и веднага отпи от шерито си.
Беше изключително привлекателен човек. Черната му коса лъщеше, имаше и съвсем тънки мустачки, осеяни със сиво. Бръчките по лицето му като че служеха за украшение. Сетих се за Леуелин и неговото описание на Жулиен, което бях чул само дни по-рано. Но трябваше напълно да освободя съзнанието си от това. Бях в опасност. Интуицията ми нашепваше това много настоятелно и чарът на този човек бе част от опасността. Той се смяташе за много красив и за много умен. И беше точно такъв.
Втренчих се в чашата с бърбън, разреден с вода, и внезапно забелязах, че ръката му, която лежеше върху златната табакера, е само на сантиметри от питието ми. Знаех, бях абсолютно сигурен, че този мъж иска да ми навреди. Колко неочаквано. Мислех, че Карлота е по тези неща.
- О, извинете ме - каза той, изглеждаше леко изненадан, сякаш току-що си беше спомнил нещо. - Трябва да взема едно лекарство, ако успея да го открия. - Започна да тършува из джобовете си и накрая извади нещо от палтото си. Малко шишенце с таблетки. - Много досадно! - каза и поклати глава. - Е, как ви се струва в Ню Орлиънс? - Обърна се и помоли за чаша вода. - Разбира се, вие сте били и в Тексас, за да се видите с племенницата ми. Но без съмнение вече сте разгледали града. Какво мислите за тази градина? - И посочи вътрешния двор зад гърба си. - Има много интересна история за нея. Разказаха ли ви я вече?
Обърнах се на стола си и погледнах през рамо към градината. Видях някакви неравни плочи, стар фонтан и отвъд него, в сенките, един мъж стоеше пред ветрилообразна врата. Висок слаб мъж. Светлината падаше откъм гърба му. Не виждах лицето му. Стоеше абсолютно неподвижен. Хладните тръпки, които полазиха по гърба ми, бяха почти приятни. Аз продължих да гледам мъжа, докато той не се стопи бавно пред очите ми.
Зачаках да усетя топло течение, но такова нямаше. Вероятно бях твърде далече от призрака, или пък съвсем не бях видял него.
Сякаш мина цял век. Когато се обърнах, Кортланд каза:
- Една жена се е самоубила в тази малка градина. Казват, че цяла година след това от фонтана текла кръв.
- Очарователно - казах под нос. Гледах го как вдига чашата с вода и я изпива наполовина. Дали беше глътнал таблетките? Малкото шишенце беше изчезнало. Хвърлих поглед към моя бърбън. За нищо на света нямаше да го докосна. Втренчих се невиждащо в писалката си, която лежеше до дневника ми, и после я прибрах в джоба си. Бях така погълнат от онова, което бях видял и чул, че не усещах и най-малката нужда да заговоря.
- Е, господин Лайтнър, нека минем на въпроса. - Отново усмивка, сияйна усмивка.
- Разбира се - казах аз. Какво беше това усещане? Бях някак странно развълнуван. Седях близо до сина на Жулиен, Кортланд, който без съмнение току-що бе пуснал смъртоносна таблетка в питието ми. Мислеше си, че така ще се измъкне. Цялата мрачна история изведнъж проблесна в ума ми. Аз бях част от нея. Вече не четях досието в Англия. Сега бях тук.
Вероятно съм му се усмихнал. Знаех, че чудатият изблик на емоция ще бъде последван от голяма злочестина. Този проклет кучи син се опитваше да ме убие.
- Запознах се с тази история, за Таламаска и прочие - каза той с жизнерадостен изкуствен глас, - но не можем да направим нищо. Не можем да ви принудим да не разкривате информацията за нашето семейство, защото очевидно тя е напълно поверителна и не е предназначена за публикуване или пък за зли цели. Не можем да ви накараме да спрете да събирате сведения за вас, тъй като не нарушавате законите.
- Да, предполагам, че е така.
- Но все пак можем да създадем доста неудобства на вас и вашите представители. И можем да направим юридически невъзможно да се приближавате до нас или до имуществото ни. Но това ще ни излезе доста скъпо и всъщност няма да ви спре, ако наистина сте такива, за каквито се представяте.
Замълча, дръпна от тъмната си тънка цигара и хвърли поглед към бърбъна и водата.
- Да не би да съм ви поръчал неподходящото питие, господин Лайтнър.
- Не сте ми поръчвали нищо - казах аз. - Просто сервитьорът донесе още едно от това, което пия цял следобед. Трябваше да ви спра. Вече пих достатъчно.
Погледът му стана някак по-твърд и усмихнатата му маска изчезна напълно. В този момент той изглеждаше объркан, безхитростен и почти млад.
- Не биваше да ходите в Тексас, господин Лайтнър - рече той студено. - Не биваше да безпокоите племенницата ми.