Той ми направи нетърпелив жест да замълча.
- Вижте, дойдох тук заради Деидре - добавих аз, - защото тя е на път да полудее. Момичето, с което разговарях в Далас, е на ръба на лудостта.
- И мислите ли, че и? помогнахте?
- Не, и дълбоко съжалявам, че не можах. Ако вие не желаете да контактувате с нас, ще ви разбера. Защо ще го правите. Но ние можем да помогнем на Деидре. Наистина.
Никакъв отговор. Отпиваше от шерито си. Опитах се да видя нещата от неговата гледна точка. Не можах. Никога не съм пробвал да отровя някого. Нямах и най-малката представа що за човек е, знаех само, че не е човекът, когото познавах от досието.
- Вашият баща Жулиен би ли разговарял с мен? - попитах аз.
- Изключено - каза той и ме погледна така, сякаш току-що го бях събудил от унеса му. За миг изглеждаше искрено потресен. - Нима не знаете от вашите наблюдения, че и той е един от тях! - Отново изглеждаше напълно искрен, очите му търсеха лицето ми, като че да се уверят, че и аз съм откровен.
- А вие не сте ли един от тях? - попитах.
- Не - натърти той, после бавно поклати глава. - Никога не съм бил един от тях! - Изведнъж ми се стори тъжен и по-стар. - Вижте, щом ви харесва, шпионирайте ни. Третирайте ни като някакво кралско семейство…
- Точно така.
- Вие сте историци, така ми казаха моите хора в Лондон. Историци, изследователи, напълно безобидни, напълно порядъчни…
- О, за мен е чест.
- Но оставете племенницата ми на мира. Сега тя има шанс да бъде щастлива и тази история трябва най-сетне да приключи. Трябва.
- Нима тя не е една от тях?! - попитах аз.
- Разбира се, че не е! - отвърна той. - Точно в това е въпросът! Днес не е останал никой от тях! Не разбирате ли? Какво точно проучвате за нас? Нима не виждате разпадането на силата? Стела също не беше една от тях! Последната беше Мери Бет. И Жулиен - баща ми - преди нея.
- Да, зная. Но какво ще кажете за вашия призрачен приятел? Той ще позволи ли да се сложи край?
- Нима вярвате в него? - Той вирна глава с лека усмивка, тъмните му очи се присвиха, сякаш се смееше безмълвно. - Наистина ли, господин Лайтнър? Вярвате ли в Лашър?
- Аз го видях - отвърнах простичко.
- Просто въображение. Моята племенница ми каза, че в градината е било много тъмно.
- О, моля ви. Нима стигнахме дотам да си говорим подобни нелепици? Видях го, Кортланд. Той ми се усмихна. Изглеждаше съвсем материален и като жив.
Усмивката на Кортланд започна да гасне, стана по-иронична. Той изви вежди и въздъхна леко.
- О, той би харесал вашето определение, господин Лайтнър.
- А Деидре може ли да го накара да се махне, да я остави на мира?
- Разбира се, че не. Но може да не му обръща внимание. Може да си живее живота, сякаш той не е там. Анта не можа. Стела не искаше. Но Деидре е по-силна от Анта, по-силна е дори от Стела. Деидре носи в себе си много от Мери Бет. Точно това не могат да осъзнаят другите… - Той замълча внезапно, сякаш изведнъж се бе хванал, че е казал повече, отколкото е възнамерявал.
Втренчи се в мен за дълго, после прибра табакерата и запалката си и бавно се изправи.
- Моля ви, не си тръгвайте - помолих го аз.
- Изпратете ми вашата история. Изпратете ми я и аз ще я прочета. Тогава може би отново ще разговаряме. Но вече не припарвайте до племенницата ми, господин Лайтнър. Разберете, че ще направя всичко, за да я защитя от онези, които се опитват да я използват или наранят. Всичко!
И се обърна да си тръгне.
- Ами питието? - попитах аз, докато ставах. Посочих бърбъна. - Предполагам, че трябва да се обадя в полицията и да го предложа за доказателство?
- Това е Ню Орлиънс, господин Лайтнър! - Той се усмихна и ми смигна чаровно. - А сега, моля ви, идете си у дома, във вашата наблюдателна кула, при вашия телескоп, и се взирайте в нас отдалече!
Гледах го как излиза. Вървеше грациозно, с широки, леки крачки. Хвърли поглед назад, когато стигна до прага, и ми помаха бързо и сърдечно с ръка.
Прибрах дневника и писалката си и тръгнах към стълбището, когато видях едно пиколо да стои точно до вратата на фоайето. Дойде до мен и каза:
- Господин Лайтнър, куфарите ви са готови. Колата ви чака. - Весело, сърдечно лице. Никой не му бе обяснил, че всъщност ме гони от града.
- О, така ли? - казах аз. - И вие сте събрали всичко? - Огледах двата си куфара. Дневникът ми беше в мен, разбира се. Тръгнах към фоайето и видях голяма черна лимузина да изпълва тясната улица като огромна коркова тапа. - Това ли е колата ми?
- Да, сър. Господин Кортланд каза да се погрижа да хванете полета в десет за Ню Йорк. Каза, че ще изпрати някой да ви посрещне на летището с билета. За да имате достатъчно време.