- О, колко е предвидлив - рекох аз и зарових в джоба си за банкноти, но момчето ги отказа.
- Господин Кортланд се погрижи за всичко, сър. Но по-добре да побързате. Не бива да изпускате самолета.
- Да, така е. Но съм суеверен, не се качвам в черна кола. Повикайте ми такси и моля ви, вземете парите.
Таксито ме откара не до летището, а на гарата. Успях да ангажирам спално купе за Сейнт Луис и оттам продължих за Ню Йорк. Когато се чух със Скот, той беше непреклонен. Новата информация трябва да бъде обмислена. Не предприемай повече разследвания в Ню Йорк. Ела си у дома.
На половината път през Атлантика ми стана лошо. Когато пристигнах в Лондон вече имах висока температура. Линейката ме чакаше, за да ме откара в болница. Скот ме придружи дотам. Ту идвах в съзнание, ту пак припадах.
- Търсете отрова - казах аз.
Това бяха последните ми думи за следващите осем часа. Когато най-после дойдох на себе си, още бях трескав и се чувствах зле, но все пак знаех, че ще живея и ще се възстановя. В стаята ми седяха Скот и още двама приятели.
- Наистина си бил отровен, но най-страшното мина. Помниш ли какво си пил последно, преди да се качиш на борда на самолета?
- Онази жена - казах аз.
- Разкажи ми.
- Бях в бара на летището в Ню Йорк, пих скоч със сода. Тя беше сама, едва влачеше огромна чанта. Помоли ме да и? намеря количка. Кашляше като туберкулозна и имаше много нездрав вид. Седна на масата ми, докато аз търсех количка. Вероятно са я наели от улицата.
- Сипала ти е отрова, наречена рицин, прави се от рициново масло. Много силна и доста често срещана. Кортланд е сипал същото в бърбъна ти. Вече си вън от опасност, но ще се чувстваш зле още два дни.
- Господи боже. - Стомахът ми отново се свиваше.
- Те дори не пожелаха да говорят с нас, Аарън - каза Скот. - Как е възможно? Та те убиват хора. Край. Поне засега.
- Винаги са убивали, Скот - казах аз немощно. - Но Деидре Мейфеър не убива хора. Донесете ми дневника. - Спазмите станаха непоносими. Лекарят дойде и поиска да ми направи инжекция, но аз отказах.
- Аарън, той е шеф на токсикологията и има непоклатима репутация. Проверихме и сестрите. Хората ни са в стаята.
Чак в края на седмицата бях в състояние да се върна в метрополията. Почти не можех да се накарам да хапна. Бях убеден, че скоро може да се опитат да отровят цялата метрополия. Какво би ги спряло да наемат хора да сложат някакви съвсем обичайни отрови в храната ни? Та тя можеше да бъде отровена още преди да стигне до кухнята ни.
Въпреки че нищо подобно не се случи, мина цяла година, преди да се отърва от тази мисъл, толкова бях уплашен от случилото се.
През същата тази година до нас достигнаха доста шокиращи новини от Ню Орлиънс…
По време на възстановяването си аз прегледах отново цялата история на Мейфеър. Спрях се по-обстойно на някои части от нея, в това число на показанията на Ричард Леуелин и неколцина други хора, които бях срещнал, преди да отпътувам за Тексас, за да се видя с Деидре.
Заключих, че Кортланд се е разправил със Стюарт и вероятно с Корнел. Всичко си пасваше. И все пак оставаха толкова много мистерии. Кого точно е защитавал Кортланд с тези престъпления и защо е в постоянна война с Карлота?
Междувременно получихме вести и от нея - цял куп заплашителни юридически писма от фирмата и? до нашата в Лондон. Настояваше, да «прекратим» нашето «натрапване в личния и? живот», да направим «пълно разкритие» на всяка лична информация, която сме събрали за нея и за семейството и?, да не се приближаваме на повече от сто ярда от всеки член на семейството и? и от всяка семейна собственост, както и да не правим никакви опити да осъществяваме контакт под никаква форма с Деидре Мейфеър, и прочие и прочие, до втръсване. И все пак нито една от тези юридически заплахи или претенции не притежаваха каквато и да било законна стойност.
Нашите юридически представители бяха инструктирани да не изпращат отговор.
Обсъдихме въпроса на общо събрание.
Отново бяхме опитали да осъществим контакт и пак бяхме отблъснати. Щяхме да продължим с разследването си и аз имах картбланш за това, но никой нямаше да припарва до семейството в обозримото бъдеще. «Или никога», добави натъртено Рейнолд.
Не спорих. По това време не можех да изпия и чаша мляко, без да се запитам дали няма да умра от него. А и не можех да прогоня от ума си спомена за изкуствената усмивка на Кортланд.
Удвоих броя на детективите ни в Ню Орлиънс и в Тексас, като лично ги предупредих по телефона, че обектите на тяхното наблюдение са изключително неприятелски настроени и са потенциално много опасни. Дадох на всеки възможността да откаже работата, ако сметне за добре.