Мълвата в енорията твърди, че Деидре целунала детето, но казала, че ще позволи да го отведат само при условие, че то ще запази името Мейфеър. И като плачела така, че едва виждала, тя целунала детето си и позволила на Ели да го вземе. После, ридаеща, извърнала глава към възглавницата, а отец Лафърти казал: «Най-добре да я оставим сама».
Десет години по-късно сестра Бриджит Мари обяснява значението на името на детето.
«Карлота стана кръстница. Мисля, че извикаха някакъв лекар за кръстник, толкова бяха решени да извършат кръщенето веднага. Карлота каза на отец Лафърти, че детето ще бъде кръстено Роуан, а той и? рече: «Това не е име на светица. Звучи ми доста езическо».
А тя, нали я знаете как говори, отвърна: «Отче, не знаете ли, че със самодивското дърво2 някога са се гонели вещици и всякакви зли сили? Нямало колиба в Ирландия, където стопанката да не слагала клонка от това дърво над вратата, за да защити семейството си от вещици. Правели го и след приемане на християнството. Така че детето ще се казва Роуан!». А Ели Мейфеър, тази малка лицемерка, само кимна.»
«Наистина ли? - попитах аз. - Наистина ли в Ирландия слагат клонка от самодивско дърво над вратата?»
Сестра Бриджит Мари кимна печално.
Кой е бащата на Роуан Мейфеър?
Според болничните регистри кръвната група на бебето съвпада с тази на Кортланд Мейфеър, който умира около месец преди това. Нека напомним, че вероятно той е баща и на Стела Мейфеър, а наскоро придобитата информация от «Белвю» най-после потвърди, че Анта Мейфеър вероятно също е негова дъщеря.
Деидре «полудява» още преди да напусне «Болница на милосърдието» след раждането на Роуан. Монахините казват, че плачела непрекъснато, дори крещяла в празната стая: «Ти го уби!». После влязла в болничния параклис по време на службата и отново изкрещяла: «Ти го уби. Ти ме остави сама сред враговете ми. Ти ме предаде!». Наложило се да я обуздаят със сила и веднага след това била приета в лудницата «Света Ана», където изпаднала в кататония до края на месеца.
«Крещеше на невидимия си любовник - твърди сестра Бриджит Мари. - Крещеше му и го проклинаше, задето бе убил нейния професор от колежа. Този дявол го е направил, защото я искаше само за себе си. Той беше нейният демон любовник, точно тук, в град Ню Орлиънс. Той броди по улиците на Гардън Дистрикт нощем.»
Това е много красиво и сладкодумно обяснение, но тъй като въпросният колежански преподавател най-вероятно никога не е съществувал, какво друго може да означават думите на Деидре! Лашър ли е блъснал Кортланд по стълбите, или пък го е изплашил така силно, че той сам е паднал? И ако е така, защо?
Всъщност тук приключва животът на Деидре Мейфеър. Следващите седемнайсет години тя прекарва в различни заведения за психичноболни, където приема огромни дози лекарства и е подложена на безмилостни процедури с електрошок, само с кратки прекъсвания, по време на които се връща у дома - вече като призрак на някогашното момиче.
Накрая, през 1976 година, тя се връща завинаги в къщата на Първа улица. Превърнала се е в ням инвалид, с широко отворени очи и постоянно будна, но като че изцяло лишена от памет.
Заради нея страничната веранда на долния етаж е покрита с мрежа. В продължение на години Деидре е извеждана там всеки ден, и в дъжд, и в пек, и стои неподвижна на един люлеещ се стол, извърнала леко лице към далечната улица.
«Тя няма памет дори за непосредствено отминалия момент - казва един лекар. - Живее изцяло в настоящето, по начин, който ние дори не можем да си представим. Може да се каже, че е напълно лишена от съзнание.» Подобно състояние е описвано при някои много възрастни хора, достигнали крайна степен на сенилност, когато само седят и се взират пред себе си. Въпреки това тя приема огромни дози лекарства, за предотвратяване на всякакво «вълнение», или поне така е казано на многобройните лекари и сестри, които се грижат за нея.
Как Деидре Мейфеър се превръща в такъв «безмозъчен идиот», или както я наричат в Айриш Ченъл, в «красив зеленчук»? Терапията с електрошок със сигурност има заслуга за това, тя е прилагана постоянно във всяка болница, в която Деидре постъпва след 1959 година. А после идват и лекарствата - огромни дози от почти парализиращи успокоителни са и? давани в невероятни комбинации, или поне така съдим от болничните регистри, до които все още не сме имали пълен достъп.
Как би могло да бъде оправдано подобно лечение? През 1962 година Деидре Мейфеър вече не е в състояние да говори свързано. Когато не е под влиянието на лекарствата, тя постоянно пищи и плаче. От време на време чупи разни предмети. Понякога просто лежи по гръб и вие, а очите и? се извъртат обратно в орбитите.