Когато станах на осемнайсет, вече бях отдал на ордена и живота, и целите си. Не можех да си представя света без Таламаска. Интересите ми бяха интересите на ордена и аз бях погълнат напълно от неговия дух. Без значение в кое училище учех, без значение колко много пътувах с родителите си или със съучениците си, орденът си остана моят истински дом.
Когато завърших Оксфорд, бях приет като пълноправен член, но фактически вече бях такъв от доста време. Любимата ми област винаги са били големите семейства на вещици. Бях прочел много и за преследванията им. А онези, които напълно пасваха на нашата дефиниция за вещица, ме очароваха извънмерно.
Първата ми полева работа бе във връзка с едно семейство на вещици в Италия. Тогава мой водач беше Илейн Барет, която по онова време и много години след това бе най-способната изследователка на вещици в нашия орден.
Точно тя ме запозна със случая на вещиците Мейфеър, и то в един обикновен разговор след вечеря. Тогава ми разказа за първи път и какво се е случило с Петир ван Абел, Стюарт Таунсенд и Артър Лангтри. Подтикна ме да започна да чета досието за Мейфеър в свободното си време. Много нощи поред през лятото и зимата на 1945 година аз заспивах с разхвърляните документи за Мейфеър из цялата ми спалня. Вече бях започнал да си водя записки за това повествование.
Хиляда деветстотин четиридесет и седма обаче, ме отдели напълно от метрополията и досието на Мейфеър, защото започнах полева работа с Илейн. Чак по-късно осъзнах, че онези години са ми предоставили точно опита, от който се нуждаех за авантюрата със семейството, която щеше да се превърне в делото на живота ми.
Официално случаят ми бе възложен през петдесет и трета. «Започни описанието и когато му придадеш някаква приемлива форма, ще обсъдим дали да те изпратим в Ню Орлиънс да видиш лично обитателите на къщата на Първа улица.»
Отново и отново ми бе напомняно, че каквито и аспирации към досието да имам, въпросът дали ще продължа ще бъде внимателно обмислен. Анта Мейфеър бе умряла от насилствена смърт, както и бащата на нейната дъщеря Деидре. Така бе умрял и един братовчед Мейфеър от Ню Йорк - доктор Корнел Мейфеър - който отишъл в Ню Орлиънс през четирийсет и пета, специално за да види едногодишната Деидре и да се увери в твърденията на Карлота, че Анта е страдала от някаква наследствена лудост.
Аз приех условията на назначението и се заех да превеждам дневника на Петир ван Абел. Междувременно ми бе отпуснат неограничен бюджет, който да подпомогне моите проучвания във всяка възможна посока. Освен това започнах и разследване «от разстояние» на онова, което понастоящем се случваше с дванайсетгодишната Деидре - единственото дете на Анта.
Иска ми се да допълня в заключение, че два фактора играят очевидно голяма роля във всяко мое разследване. Първо: като че маниерът ми и външният ми вид карат хората да се отпуснат, и то почти необяснимо за тях самите. Те говорят с мен много по-свободно, отколкото биха говорили с друг. Много трудно, почти невъзможно е да се определи доколко контролирам това с някакъв вид «телепатично убеждаване». От настоящата си гледна точка бих казал, че това по-скоро има нещо общо с факта, че изглеждам като «джентълмен от Стария свят», което за хората по принцип означава нещо добро. Освен това съм изключително съпричастен към онези, с които разговарям. В никакъв случай не мога да бъда наречен враждебен слушател.
Надявам се и се моля въпреки заблудите, които поддържам заради работата си, никога да не съм измамил нечие доверие. Да върша добро чрез знанията си, е главната цел в живота ми.
Вторият фактор, който влияе на моята полева работа, е умерената ми способност да чета мисли. Често извличам имена и подробности направо от умовете на хората. По принцип не включвам тази информация в докладите си. Твърде несигурна е. Но телепатичните ми открития със сигурност са ме снабдили с доста насоки през годините. А тази черта определено е свързана със способността ми да усещам опасността, както ще стане ясно в това повествование.
Сега е време да се върнем към повествованието си, за да разкажем трагичната история за живота на Анта и раждането на Деидре.
Вещиците Мейфеър след 1929 г.
Анта Мейфеър
Смъртта на Стела бележи края на цяла ера за семейство Мейфеър. А трагичната история на нейната дъщеря Анта, както и на нейното единствено дете Деидре, си остава забулена с мистерия и до днес.
С минаването на годините прислугата на Първа улица оредяла, докато не останали само двама мълчаливи, неуки и абсолютно лоялни слуги. Пристройките, в които вече не живеят прислужнички, кочияши и коняри, лека-полека били занемарени.