— Така си и мислех. Онази история е била предчувствие, което си получила с определена цел — да ни помогне да открием най-голямата звездна сфера, създавана някога.
— Ами, тогава да влизаме вътре! — извика Бони. — Губим ценно време!
— Добре — но всички да са нащрек. Не искаме сега нещо да се обърка — предупреди ги Стефан.
Влязоха през Входа на крепостта на Седемте съкровища в следния ред: Бони, която установи, че големите черни врати се отварят при докосване, но не можеше да види нищо заради ярката слънчева светлина; Стефан и Елена, ръка за ръка; последен беше Деймън, който почака навън достатъчно дълго време с надеждата, според Елена, да бъде взет за „самостоятелен посетител“.
Междувременно получиха най-приятния шок, откакто взеха специалните ключове от китсуне.
— Сейдж — Сейдж! — изписка Бони, когато очите й привикнаха със светлината. — О, Елена, виж, това е Сейдж! Сейдж, как си? Какво правиш тук? О, толкова се радвам да те видя!
Елена примигна два пъти и сумрачният интериор на осмоъгълното помещение дойде на фокус. Заобиколи единствената мебел в стаята — голямото бюро в средата.
— Сейдж, знаеш ли колко отдавна ми изглежда моментът, когато се видяхме за последен път? Знаеш ли, че Бони едва не я продадоха като робиня на публичен търг? А знаеш ли за съня й?
Според Елена Сейдж изглеждаше както винаги. Бронзово, стегнато и мускулесто тяло в изключителна форма, като на Тицианов модел, с голи гърди и крака, с черните си панталони, с дългите бронзови нагъсто преплетени кичури и със странните си бронзови очи, които можеха да срежат стомана или да бъдат нежни и кротки като на агне.
— Mes deux petits chatons — рече Сейдж. — Двете ми малки котенца, вие ме изумихте. Проследих приключенията ви. Пазителят на входа няма много развлечения и не му е разрешено да напуска тази крепост, но вие бяхте изключително смели и забавни. Je vous felisite9. — Целуна ръката на Елена, после на Бони, сетне прегърна Стефан и го целуна по двете бузи. Накрая зае отново мястото си.
Бони чевръсто се покатери в скута на Сейдж, все едно наистина беше малко коте.
— Ти ли взе звездната сфера на Мисао, пълна със Сила? — попита тя и се намести на бедрото му. — Искам да кажа, ти ли взе половината? За да се върнеш тук?
— Mais oui10, аз го направих. Но освен това оставих на мадам Флауърс малък…
— Знаеш ли, че Деймън използва другата половина, за да отвори отново Портата? И че аз също паднах, макар че той не ме искаше? И че заради това едва не станах робиня? А след това Стефан и Елена дойдоха да ме търсят, за да са сигурни, че съм добре? А по пътя за насам Елена едва не падна от моста и не бяхме сигурни, че търгите ще се справят? И знаеш ли, че във Фелс Чърч наближава Последната полунощ, а пък ние не знаем…
Стефан и Елена си размениха дълги, многозначителни погледи.
— Бони, трябва да зададем на Сейдж много по-важен въпрос — прокашля се Стефан и погледна към Сейдж. — Възможно ли е да спасим Фелс Чърч? Имаме ли достатъчно време?
— Eh bien11. Доколкото мога да определя от хронологичния водовъртеж, разполагате с достатъчно време и съвсем малко за губене. Достатъчно за чаша „Черна магия“ на изпроводяк, ала след това никакво размотаване!
Елена се чувстваше като смачкан лист хартия, сетне разтворен и пригладен. Пое си дълбоко дъх. Можеха да го направят. Мисълта й позволи да си припомни любезните обноски.
— Сейдж, как се озова тук? Или чакаше нас?
— Helas12, не — изпратен съм тук за наказание. Получих заповед от имперска сила, която не бих могъл да пренебрегна, mes amis13. — Въздъхна и добави: — Отново съм изпаднал в немилост. Затова, както виждате, сега съм посланик в Долния свят. — Махна незаинтересовано към помещението. — Bienvenue14.
Елена имаше чувството за неумолимо изтичащо време, за изгубени безценни минути. Но може би самият Сейдж щеше да направи нещо за Фелс Чърч.
— Наистина ли трябва да останеш тук?
— Несъмнено, докато mon pere — моят баща — Сейдж изрече думата с гняв и негодувание — се умилостиви и ми позволи да се върна в Двореца на Ада или, още по-добре, да си живея живота, както си искам, и никога да не се връщам. Поне докато някой не се смили над мен и не ме убие. — Огледа любопитно групата, после въздъхна и попита: — Сейбър и Талон добре ли са?
— Бяха добре, когато тръгнахме — отвърна Елена, нетърпелива да се заемат с работата, заради която бяха тук.