— Bien — кимна Сейдж и я погледна мило, — но ние бихме искали цялата ви група да е тук за огледа, нали?
Елена хвърли поглед към вратите, сетне към Стефан, но Сейдж вече викаше — на глас и телепатично:
— Деймън, пиленце мое, не искаш ли да влезеш с приятелите си?
Последва продължителна пауза, сетне вратите се отвориха и един много нацупен Деймън влезе вътре. Дори не отвърна на приятелското: „Bienvenue“ на Сейдж.
— Не съм дошъл тук на светско посещение — заяви вместо това. — Искам да видя съкровищата навреме, за да спася Фелс Чърч. Не съм забравил за проклетия, задръстен град, дори ако всички останали явно вече са.
— Добре тогава — промърмори Сейдж. Изглеждаше засегнат. — Вие минахте всички изпитания по пътя си и можете да погледнете съкровищата. Можете отново да използвате магията, макар че не съм сигурен, че ще ви помогне. Всичко зависи от това, кое съкровище търсите. Felicitations15!
Всички, освен Деймън, се смутиха.
— Сега — продължи Сейдж, — трябва да ви покажа всяка порта, преди да си изберете една. Ще се опитам да бъда бърз, но бъдете предпазливи, s’il vous plait16. Щом веднъж изберете съкровище, тогава само неговата порта ще се отвори още веднъж за всеки един от вас.
Елена осъзна, че се вкопчва в ръката на Стефан — която вече се бе протегнала към нейната, — когато една по една вратите проблеснаха с лека, сребриста светлина.
— Зад вас — продължи Сейдж — е вратата, през която влязохте в тази стая, нали така? Но следващата до нея, ах… — Вратата светна ярко, разкривайки изумителна пещера. Изумителна, защото скъпоценните камъни бяха пръснати по земята или стърчаха от каменните стени. Рубини, диаманти, изумруди, аметисти… всеки един с големината на юмрука на Елена, бяха струпани на огромни купчини в очакване на притежателя си.
— Красиво е, но… не, разбира се! — заяви тя твърдо и се пресегна, за да сложи ръка върху рамото на Бони.
Следващата врата се освети, заблестя, сетне засия толкова силно, че сякаш изчезна.
— А тук — въздъхна Сейдж — е прочутият рай на китсуне.
Елена усети как очите й се разширяват. Беше слънчев ден в най-красивия парк, който някога бе виждала. В дъното малък водопад се изливаше в река, която се спускаше надолу по зелен хълм, а точно пред нея имаше каменна пейка за двама, под дърво, приличащо на разцъфнала череша.
Уханни цветове се носеха, подети от вятъра, шумолящ в клоните на близките черешови и портокалови дръвчета, все едно пъстроцветен дъжд от венчелистчета. Макар че Елена видя мястото само за миг, вече й се струваше познато. Можеше просто да пристъпи и…
— Не, Стефан! — Трябваше да докосне ръката му. Щеше да влезе право в градината.
— Какво? — сепна се той и разтърси глава, като някой, събуден от сън. — Не зная какво ми стана. Все едно се връщах в стар, стар дом… — Гласът му пресекна. — Сейдж, продължавай, моля те!
Следващата врата вече светеше и показваше дълги рафтове с бутилки вино „Черна магия“. В далечината Елена видя тучни лозя, натежали от гроздове, плод, който никога нямаше да види слънчевата светлина, докато не се превърне в прочутата течност.
Всички вече отпиваха от чашите си с вино „Черна магия“, така че беше лесно да кажат „не“ дори на зрялото и ароматно грозде.
Когато поредната врата се освети, Елена ахна. Беше ярко пладне. Пред погледа й се бе ширнало безкрайно поле, в което растяха високи храсти с рози с дълги дръжки, чиито цветове приличаха на черно кадифе.
Застинала в изумление, тя изведнъж осъзна, че всички гледат към Деймън, който неволно бе направил крачка към розите. Стефан протегна ръка, препречвайки пътя му.
— Не погледнах много отблизо — пророни Деймън, — но мисля, че тези са същите като онази, която аз… унищожих.
Елена се извърна към домакина им.
— Същите са, нали?
— Но, да — отвърна Сейдж с нещастна физиономия. — Това са Среднощни рози, noir pur17 — от същия сорт като в букета на бялото китсуне. Но тези рози са празни. Китсуне са единствените, които могат да им вдъхнат магия — като например да развалят проклятието, тегнещо над някой вампир.
От слушателите се разнесе всеобща въздишка на разочарование, а Деймън доби още по-вкиснат вид. Елена се канеше да заговори, за да каже, че Стефан не би трябвало да бъде подлаган на това изтезание, когато следващите думи на Сейдж я накараха да се извърне към поредната порта и самата тя изтръпна от най-обикновен, чисто егоистичен копнеж.