Когато й отговори, в гласа му прозвуча такова силно облекчение и такава огромна любов.
— Да. Заедно. Аз съм готов. Вече можеш да броиш.
— Едно. — Нищо нямаше значение, само да го държи и да остане спокойна. — Две. И…
— Елена?
Тя се сепна. Казвало ли беше детето името й преди?
— Да, скъпи?
— Елена… аз… те обичам. Не само заради него. Аз също те обичам.
Тя зарови лице в косите му.
— И аз те обичам, мъничък мой. Ти винаги си го знаел, нали?
— Да — винаги.
— Да. Винаги си го знаел. И сега… ние ще затворим очи — за миг. Три.
Тя изчака, докато застина и последното най-леко движение, а главата му се отпусна назад. Очите му бяха затворени и сянката на страданието се бе стопила. Момчето изглеждаше… не умиротворено, а просто нежно — и добро. Елена съзираше в лицето му чертите и изражението на възмъжалия Деймън.
Но сега дори малкото тяло се изпаряваше от ръцете й. О, колко бе глупава. Забрави да затвори очите си заедно с него. Беше толкова замаяна, макар че Стефан бе спрял изтичането на кръв от шията й. Ако затвори очи… може би и тя ще изглежда също като него. Елена беше толкова доволна, че накрая си бе отишъл спокойно и кротко.
Може би мракът ще бъде милостив и към нея.
Сега всичко бе притихнало. Време беше да прибере играчките и да спусне завесите. Време да си ляга. Една последна прегръдка… и сега ръцете й бяха празни.
Нямаше какво повече да прави, нищо, с което да се бори. Беше сторила всичко, което бе по силите й. И поне накрая, детето не бе изплашено.
Време бе да угаси светлините. Време да затвори очи.
Мракът бе много милостив към нея и кротко я погълна.
40
Ала след безкрайно време в мек, нежен мрак, нещо изтръгна насила Елена и я поведе към светлината. Истинската светлина. Не ужасния зелен полумрак на Дървото. Виждаше я дори през затворените си клепачи, усещаше топлината й. Жълто слънце. Къде се намираше? Не можеше да си спомни.
А и не я е интересуваше. Нещо в нея й нашепваше, че нежният мрак е по-хубав. Но тогава си спомни едно име. Стефан.
Стефан беше…?
Стефан беше този, когото… този, когото тя обичаше. Ала той никога не разбра, че любовта не е една. Никога не разбра, че тя можеше да обича Деймън и това не променяше ни най-малко любовта й към него. Или че тази липса на разбиране беше толкова мъчителна и болезнена, че понякога се чувстваше като разкъсана на две различни личности.
Но сега, дори преди да отвори очи, тя осъзна, че пие. Пиеше кръвта на вампир и този вампир не беше Стефан. Имаше нещо необикновено в тази кръв. Беше по-гъста, пикантна и наситена.
Не можеше да не отвори очи. Поради някаква причина, която тя не разбираше, клепачите й сами се повдигнаха и Елена се опита мигновено да се фокусира върху уханието, усещането и цвета на този, който се бе навел над нея и я държеше.
Не разбираше и усещането за разочарование, когато бавно осъзна, че този, който се бе навел над нея, е Сейдж, държи я нежно, но уверено до врата си, подкрепяйки я с бронзовите си и голи гърди, топли от слънчевите лъчи.
Ала тя лежеше по гръб, върху трева, и доколкото усещаха ръцете й… незнайно защо, главата й бе студена. Много студена.
Студена и мокра.
Спря да пие и се опита да се надигне и седне. Лекото придържане стана по-твърдо. Чу гласа на Сейдж да го изрича и почувства буботенето в гърдите му, когато й каза:
— Ma pauvre petite21, след малко трябва да изпиеш още. А в косата ти все още има пепел.
Пепел? Пепел? Не се ли слагаше пепел върху главата, за да… сега пък какво мислеше? Сякаш имаше блокаж в мозъка си, който й пречеше да се доближи до… нещо. Но нямаше да позволи да й казват какво да прави.
Елена седна.
Тя се намираше в — да, беше много сигурна в това — в рая на китсуне и само до преди миг тялото й бе извито назад, така че косата й да е потопена в малкия чист поток, който бе видяла по-рано. Стефан и Бони миеха нещо катраненочерно от косата й. И двамата бяха изпоцапани с черно: Стефан имаше голяма ивица върху скулата, а Бони — леки сиви резки под очите си.
Плачеше. Бони плачеше. Все още плачеше, разтърсвана от малки хлипания, които се опитваше да потисне. А сега, когато се вгледа по-добре, Елена забеляза, че очите на Стефан са подути и той също плаче.
Устните й бяха вкочанени. Отпусна се обратно върху тревата и вдигна поглед към Сейдж, който крадешком изтри очите си. Гърлото я болеше, не само отвътре, когато се задъха и в него се надигнаха ридания, но и отвън. В съзнанието и изникна видение как срязва шията си с ножа.