— Внушението не действа — заключи Сейдж. — Тя ще си спомни сама.
41
Стефан дълго не помръдна и не проговори. Сърцето на Елена едва не се пръсна. Внезапно изтръпна от страх, какъвто явно и той изпитваше. Отиде при него и улови двете му ръце, които трепереха.
Скъпи, не плачи, изпрати му тя мисълта си. Сигурно все още има време да спасим Фелс Чърч. Трябва да има. Всичко не може да приключи по този начин. А и освен това Шиничи вече го няма! Можем да достигнем до децата; можем да пречупим състоянието… Спря. Като че ли думата „състояние“ отекна в ушите й. Зелените очи на Стефан изпълваха полезрението й. Съзнанието й… се замъгляваше. Всичко отново ставаше нереално. След минута нямаше да може да… Отвърна очи и пое дълбоко дъх.
— Ти ми въздействаш — рече. Усещаше гнева в гласа си. — Да — прошепна Стефан. — Въздействам ти от половин час.
Как смееш?, избухна мислено Елена, само за него.
— Спирам… сега — отвърна Стефан тихо.
— Аз също — присъедини се и Сейдж. Прозвуча уморено.
Вселената се завъртя бавно и Елена си спомни това, което всички криеха от нея.
С диво ридание тя се надигна сред фонтан от водни капки и се изправи на крака като отмъстителна богиня. Погледна към Сейдж, после към Стефан.
И Стефан й доказа колко беше смел, колко много я обичаше. Каза й това, което тя вече знаеше.
— Деймън си отиде, Елена. Толкова съжалявам. Съжалявам, ако… съм ти попречил да бъдеш с него толкова, колкото си искала. Съжалявам, ако съм застанал между вас. Не съм разбрал — колко много се обичате двамата. Сега вече разбирам. — После зарови лице в шепите си.
Елена искаше да отиде при него. Да му се скара, да го прегърне. Да каже на Стефан, че обича него също толкова много, до последната капка кръв, до последната частица на съществото си. Но тялото й се бе вцепенило и мракът я заплашваше отново… можеше единствено да протегне ръце, когато рухна на тревата. И тогава Бони и Стефан се озоваха мигом до нея и тримата плачеха: Елена с интензивността на току-що откритата истина; Стефан с отчаяние, което никога не бе виждала у него; и Бони със сухо, болезнено изтощение, което сякаш искаше да разпилее на хиляди частици дребното й тяло.
Времето изгуби значението си. Елена искаше да оплаква всеки миг от болезнената смърт на Деймън, да скърби за всеки миг от живота му. Толкова много бе погубено. Не можеше да се примири и да го приеме, не искаше да прави нищо друго, освен да плаче, докато милостивият мрак не я погълне отново.
Тогава Сейдж избухна.
Сграбчи Елена, изправи я и я разтърси за раменете. Главата й се люшна напред и назад.
— Твоят град е в руини! — изкрещя неистово той, все едно вината бе нейна. — Полунощ може да донесе или да не донесе разруха. О, да, видях всичко в съзнанието ти, когато ти въздействах. Малкият Фелс Чърч наистина е опустошен. А ти дори не искаш да се бориш за него!
Нещо избухна в Елена и веднага стопи вцепенението и леда в душата й.
— Да, ще се боря за него! — изкрещя девойката. — Ще се боря с всяка частица на съществото си, докато не спра онези, които причиниха катастрофата, или те не ме убият!
— И как, puis–je savoir22, ще се върнеш навреме? Всичко вече ще е приключило, докато стигнеш там, изминавайки обратния път, по който дойде дотук!
Стефан беше до нея, подкрепяше я, рамо до рамо.
— Тогава ние ще те принудим да ни изпратиш обратно по някакъв друг начин — така че да стигне навреме!
Елена го зяпна изумено. Не. Не. Стефан не би могъл да каже това. Стефан никога не действаше със сила — и тя нямаше да му позволи да се промени. Извъртя се обратно към Сейдж.
— Няма нужда да се бием! Специалният ключ е в раницата ми, а магията действа вътре в крепостта! — извика тя.
Ала Стефан и Сейдж се взираха един в друг, напрегнати и готови всеки миг да се вкопчат в жестока схватка. Елена искаше да отиде при Стефан, но светът около нея направи още едно от бавните си салта. Изплаши се, че Сейдж ще нападне Стефан, а тя дори няма да може да се бори за него.
Ала вместо това Сейдж внезапно отметна глава и избухна в див смях. Или може би беше по-скоро нещо между гръмогласен смях и плач. Беше зловещ звук като вълчи вой и Елена усети как дребното, треперещо тяло на Бони се обви около нея в успокоителна прегръдка.
— Какво пък, по дяволите! — изрева Сейдж и очите му засвяткаха като обезумели. — Mais oui, какво пък, по дяволите! — засмя се отново. — В крайна сметка аз съм Пазителят на входа и вече наруших правилата, като ви позволих да минете през две различни врати.