Стефан още дишаше тежко. Сега се протегна, сграбчи Сейдж за широките рамене и го разтърси със силата на обезумял вампир.
— За какво говориш? Няма време за приказки!
— А, но всъщност има, mon ami. Има, приятелю мой, има. Това, от което се нуждаете, е огневата мощ на небесата, на пазителите, за да спасите Фелс Чърч — и да поправите вече нанесените щети на града и жителите му. Да изтриете пораженията, все едно никога нищо не се е случвало. И — добави многозначително Сейдж, като погледна към Елена — може би — само може би — също и да отмените случилото се през този ден.
Внезапно всеки сантиметър от кожата на Елена настръхна. Цялата се превърна в слух, наведе се жадно към него, а очите й се разшириха от единствения въпрос, който имаше значение.
— Да — изрече много бавно, много тържествуващо Сейдж. — Те могат да даряват живот на мъртвите. Те притежават тази Сила. Те могат да върнат обратно mon petit tyran23 Деймън — както върнаха и теб.
Ако не бяха Стефан и Бони, които придържаха Елена, тя нямаше да може сама да се крепи на краката си.
— Но защо ще ни помагат? — прошепна измъчено тя. Не можеше да си позволи да се надява, не и докато не разбере всичко.
— В замяна на това, което им е било откраднато преди цяло хилядолетие — отвърна Сейдж. — Знаете, че се намирате в крепостта на Ада. Това представлява Крепостният вход. Пазителите не могат да влязат тук. Не могат да нападнат портите и да поискат това, което се крие зад тях… седемте — пардон, сега шестте — съкровища на китсуне.
Не бива да има дори и капка надежда. Дори и капка. Но Елена чу безумния смях, изтръгнал се от устата й.
— А как ще им дадем парка? Или полето с черните рози?
— Ще им дадем правата върху земята, върху която се намират паркът и полето с розите.
Нито капка надежда, въпреки че телата и от двете страни на Елена сега трепереха.
— А как ще им предложим Фонтана на вечната младост и живот?
— Няма да го направим. Както и да е, разполагам с различни контейнери, които очакват да бъдат изхвърлени като боклук. Заплахата, че ще ръснем върху случайно избрани места от Земята една четирилитрова бутилка от Фонтана… ще ги съсипе. И разбира се — додаде Сейдж, — зная кои от скъпоценните камъни, вече омагьосани, те най-много ще пожелаят да притежават. Ето, позволете ми да отворя всички врати наведнъж! Ще вземем, колкото можем да носим. Към стаите, да ги оберем до шушка!
Ентусиазмът му бе заразителен. Елена се извърна леко, затаила дъх, а очите й се разшириха, за да уловят сиянието на първата врата.
— Почакай. — Гласът на Стефан внезапно прозвуча твърдо. Бони и Елена се обърнаха назад и замръзнаха, прегърнати и треперещи. — Какво ще ти стори твоят баща, когато открие, че си позволил всичко това?
— Няма да ме убие — отвърна Сейдж припряно, а дивата нотка отново се завърна в гласа му. — Дори може да го намери за забавно, също като мен, и утре здравата ще се посмеем.
— Ами ако не го намери за забавно? Сейдж, не мисля… Деймън не би желал…
Сейдж се извъртя рязко и за пръв път, откакто го познаваше, Елена можеше да повярва с цялата си душа, че той е син на баща си. Дори сякаш очите му промениха цвета си и станаха жълти като пламък, с диамантени зеници като на котка. Гласът му бе режещ като стомана, по-твърд дори от този на Стефан.
— Отношенията с баща ми са моя лична работа — моя! Ако искаш, остани тук. Както и да е, той никога не си прави труда да се занимава с вампири — казва, че и без това те вече са прокълнати. Но аз ще направя всичко, което е по силите ми, за да върна обратно mon chéri24 Деймън.
— Каквото и да ти струва?
— По дяволите цената!
Елена се изуми, когато Стефан сграбчи за миг раменете на Сейдж, сетне го обви в прегръдката си, докъдето стигаха ръцете му.
— Просто исках да съм сигурен — промълви тихо. — Благодаря ти, Сейдж, благодаря ти. — След което се обърна, отиде с решителна крачка до цветето Кралска радхика и с едно дръпване го отскубна от лехата.
Елена, чието сърце пулсираше в устните, в гърлото и във върховете на пръстите й, се впусна да събира празните контейнери и бутилки, които Сейдж изхвърляше през деветата врата, която се бе появила между мината и полето с черните рози. Грабна един четирилитров контейнер и бутилка от минерална вода „Евиан“, и двете с капачки. Бяха пластмасови, което беше добре, защото тя ги изтърва, докато прекосяваше стаята, за да отиде до бълбукащия фонтан. Ръцете й трепереха толкова силно и през цялото време устните й мълвяха само едно: О, моля те. О, моля те. О, моля те!