Мередит носеше бойното копие със себе си и когато видя оръжието, майка й избухна в порой от сълзи.
— Вижте — поде Мередит, — не бива да го приемате толкова трагично. Аз имам ясна представа какво се е случило. Ако искате да ми разкажете как дядо и аз сме били наранени, ще ви изслушам. Но ако аз съм била… осквернена по някакъв начин…
Млъкна. Направо не можеше да повярва. Баща й бе протегнал ръка към нея, все едно не го бе грижа за мръсните й и смърдящи дрехи. Мередит пристъпи бавно и притеснено към него и му позволи да я прегърне, въпреки костюма му от Армани. Пред майка й имаше чаша с няколко глътки вътре, които приличаха на кока–кола, но Мередит би се обзаложила, че не е.
— Надявахме се, че тук ще намерим спокойствие — заговори баща й. — Никога не сме и сънували… — После замълча. Мередит се слиса. Баща й никога не спираше по средата на поредната си тирада. Не млъкваше. И определено не плачеше.
— Татко! Татенце! Какво има? Били ли са тук хлапетата, полуделите хлапета? Наранили ли са някого?
— Много отдавна трябваше да ти разкажем цялата история — промълви баща й. Говореше с такова отчаяние, че нямаше и следа от някогашните му речи. — Когато беше… нападната.
— От вампира? Или от дядо? Или от някого другиго?
Последва дълга пауза. После майка й пресуши съдържанието на чашата си и извика:
— Джанет, още една, моля те.
— Недей, Габриела — смъмри я баща й кротко.
— Нандо… не мога да понеса това. Мисълта, че mi hija inocente4…
— Вижте, мисля, че мога да ви улесня — обади се Мередит. — Аз вече зная… ами, първо, че имам брат близнак.
Родителите й добиха ужасени физиономии. Двамата се вкопчиха един в друг и простенаха.
— Кой ти каза? — попита баща й остро. — В онзи пансион кой би могъл да знае…?
Мередит изчака няколко секунди, за да се успокоят.
— Не, не. Татко, аз открих — ами, дядо говори с мен. — Беше почти истина. Наистина бе говорил. Само че не за брат й. — Както и да е, така открих бойното копие. Но вампирът, който ни е наранил, е мъртъв. Той беше сериен убиец, онзи, който уби Вики и Сю. Казваше се Клаус.
— Мислиш, че е имало само един вампир? — намеси се майка й. Произнасяше думата на испански, което на Мередит винаги й се струваше още по-плашещо.
Вселената сякаш започна да се върти по-бавно около Мередит.
— Това е само предположение — заяви баща й. — Ние всъщност не знаем дали е имало и други, освен онзи много силен вампир.
— Но вие знаете за Клаус. Откъде?
— Видяхме го. Той беше силният вампир. Уби охраната на входа — всеки с по един удар. След това се преместихме в друг град. Надявахме се никога да не узнаеш, че си имала брат. — Баща й избърса очите си. — Дядо ти говори с нас веднага след нападението. Но на следващия ден… нищо. Повече въобще не проговори.
Майка й захлупи лице в шепи. Сетне го вдигна, за да извика:
— Джанет! Още една, рог favor5!
— Веднага, госпожо.
Мередит погледна в сините очи на икономката с надеждата да открие решението на тази загадка, но не видя нищо, никаква помощ, освен съчувствие. Джанет се отдалечи с празната чаша, а френската й плитка се залюля на гърба й.
Мередит се извърна обратно към родителите си. И двамата с толкова тъмни очи, с толкова смугла кожа. Бяха се прегърнали, насочили погледи към нея.
— Мамо, татко, зная, че ви е много трудно. Но аз ще преследвам изродите, подобни на онези, които са наранили дядо, баба и брат ми. Опасно е, но трябва да го направя. — Зае бойна поза от таекуондо. — Имам предвид, че вие сте ме обучили.
— Но ще тръгнеш ли срещу собственото си семейство? Можеш ли да го направиш? — извика майка й.
Мередит седна. Тя бе достигнала границата на спомените, които двамата със Стефан бяха открили.
— Значи Клаус не го е убил, както е направил с баба. Отвел е брат ми със себе си.
— Кристиан — проплака майка й. — Беше още бебе. На три години! Тогава заварихме двама ви… и кръвта… о, кръвта…
Баща й стана не за да държи реч, а за да обвие ръка около рамото на Мередит.
— Мислехме, че ще е по-лесно да не ти казваме — че ти едва ли ще имаш спомени от случилото се, когато ви заварихме. И ти нямаш, нали?
Очите на Мередит се наляха със сълзи. Погледна към майка си, опитвайки се да й каже безмълвно, че не разбира за какво говори баща й.
— Той е пиел кръвта ми? — досети се тя. — Клаус?