Цяла нощ графинята седяла до леглото, заедно с майка му, и слушала стенанията му.
- Раната е дълбоко в него - обявила жена му. - Не мога да му помогна. Скоро на устните му ще избие кръв. Трябва да му дадем нещо за болките.
И тогава, както предрекла, на устните му се появила кръв и стенанията му се засилили. Той започнал да крещи на жена си, която била излекувала мнозина, да му донесе най-добрите си лекове. Графинята отново уверила свекърва си и децата си, че не притежава сила да изцери тази рана. И от очите и? потекли сълзи.
- Е, може ли вещица да плаче, питам ви? - обади се ханджията, който бе слушал разказа, докато бършеше масата.
Признах, че според мен не е вероятно.
Тогава те започнаха да описват бавната смърт на графа, който накрая започнал да крещи, защото болките му станали непоносими, макар че жена му му дала вино и билки, за да облекчи страданията и да освободи съзнанието му.
- Спаси ме, Дебора - крещял той и не пожелал да види свещеника, който дошъл. Но тогава, в последния си час, пребледнял и трескав, кървящ и от устата, и от червата, той извикал свещеника и обявил, че жена му е вещица и винаги е била такава, че майка и? е изгорена за вещерство и сега той страда заради нейните грехове.
Свещеникът се отдръпнал с ужас, сметнал, че това са бълнувания на умиращ човек. През всичките години тук той обожавал графинята и живеел от нейната щедрост, но старата графиня прихванала сина си за раменете, накарала го да легне, после казала:
- Говори, синко.
- Вещица, такава е, и винаги е била такава. Тя ми довери това, омагьоса ме с хитрините на млада невеста, плака на рамото ми. И така ме обвърза към себе си и дяволските си номера. Майка и? я е научила на черното изкуство в град Донелайт в Шотландия, и точно там са я изгорили пред очите на дъщеря и?.
А на жена си, която била коленичила до леглото и ридаела, захлупила глава на ръцете си, той изкрещял:
- Дебора, за бога. Аз умирам. Ти спаси жената на хлебаря, спаси дъщерята на мелничаря. Защо не спасиш и мен!
Толкова бил обезумял, че свещеникът не могъл да му даде последно причастие и той умрял проклинайки и в ужасни мъки.
Младата графиня като че обезумяла, когато той затворил очи. Започнала да го вика, да го уверява в обичта си, а после сама паднала като мъртва. Синовете и?, Кретиен и Филип, и дъщеря и? Шарлот се събрали около нея, опитвали се да я успокоят и я прегръщали, докато лежала на пода.
Но старата графиня не забравила думите на сина си. Отишла в покоите на снаха си и открила в шкафовете не само безброй мехлеми, мазила и отвари за лечение на болести и за отровителство, но и странна кукла, издялана от дърво, с глава, направена от кост, с издълбани очи и уста, с черна коса и мънички цветчета в копринената коса. Обзета от ужас, старата графиня я изпуснала, защото знаела, че може да е само дело на злото, тъй като твърде много приличала на сламените кукли, които селяните правели при старите езически ритуали и срещу които свещениците проповядвали. След това отворила друга врата и там намерила безброй бижута и много злато, на купчини, в ковчежета, в малки копринени торбички, които снаха и? със сигурност смятала да открадне след смъртта на съпруга си.
Младата графиня била задържана на часа, а свекърва и? завела децата и? в покоите и?, за да им покаже природата на ужасното зло, та да могат да се изправят с нея срещу вещицата.
- Но всички знаят - каза синът на ханджията, който говореше най-много от всички, - че бижутата са собственост на младата графиня, която ги донесе със себе си от Амстердам, защото е била вдовица на богат мъж, а нашият граф, преди да тръгне да търси богата жена, притежаваше единствено хубавото си лице, поизтърканите си дрехи, замъка и земята на баща си.
О, как ме заболя от тези думи, не можеш да си представиш. Само почакай и чуй разказа ми.
Тъжни въздишки се чуха от цялата компания.
- А колкото за златото, тя беше много щедра - каза друг, - защото трябваше само да идеш при нея и да я помолиш за помощ.
- О, тя наистина е могъща вещица, няма съмнение в това - каза трети, - защото кой друг би могъл да спечели толкова сърца, колкото графинята? - Но дори тези думи не бяха изречени с омраза и страх.
Бях замаян, Стефан.
- Значи сега старата графиня е присвоила парите - отбелязах аз, вгледан в огризаните кокали на масата. - И какво е станало с куклата?
- Изчезнала е - казаха те в един глас, сякаш отговаряха на ехтения в катедралата.