- Но нали казахте, че Дебора не е успяла да излекува болестта на съпруга си? - попитах аз внимателно. - Самата Шарлот също. Може би тези жени не са вещици.
- О, но лекуването и омагьосването са две различни неща - каза винарят. - Да не би те да са прилагали дарбите си само за изцеряване! Какво общо има онази дяволска кукла с лекуването?
- А какво ще кажете за заминаването на Шарлот? - попита друг, който току-що се бе присъединил към събранието и изглеждаше извънмерно развълнуван. - Какво друго означава, освен че и двете са вещици? Още щом майката беше арестувана, Шарлот избяга със съпруга си, с детето и всичките онези негри, обратно в Западните Индий, откъдето бяха дошли. Не преди това, все пак отиде в затвора при майка си и остана в килията и? повече от час. Позволиха и? го, защото бяха достатъчно глупави да смятат, че Шарлот ще я убеди да признае, което тя, разбира се, не направи.
- И добре е постъпила - казах аз. - А къде замина Шарлот?
- За Мартиника, така казват, с онзи блед и уродлив съпруг, който е натрупал цяло състояние в плантациите. Но никой не знае дали е така наистина. Инквизиторът писа до Мартиника, за да настоява властите там да разпитат Шарлот, но те не му отговориха, макар че вече мина достатъчно време, пък и какво правосъдие може да се очаква на място като това?
Слушах тези бръщолевения повече от половин час. Описваха ми делото, как Дебора протестирала, че е невинна, дори пред съдиите и пред онези от града, които били призовани за свидетели, и как самата тя била писала на Негово Величество крал Луи, и как оттам отговорили да се потърси вещерско клеймо, как я съблекли в килията, отрязали гарвановата и? коса, обръснали и? главата и я огледали за дяволски знак.
- И намериха ли? - попитах аз, като вътрешно треперех от отвращение, опитвах се да не викам в съзнанието си образа на момичето, което помнех от миналото.
- Да, намерили са два знака - каза ханджията, който току-що се бе присъединил към нас с трета бутилка бяло вино, платено от мен и разлято по чашите за всеобща радост. - Тя твърдеше, че са белези по рождение, каквито мнозина имали по телата си, настояваше да огледат всички граждани, ако не и? вярват, но никой не го направи. Вече беше толкова изтощена и отслабнала от глада и мъченията, но красотата и? не си беше отишла.
- Как така? - попитах аз.
- Сега тя прилича на лилия - каза тъжно старият винар. - Много бяла и чиста. Дори надзирателите я обичат, толкова голяма е силата и? да очарова. И свещеникът плака, когато и? даде последното причастие, което не и? отказа, въпреки че не се беше покаяла.
- Но не разбирате ли, тя може да прелъсти и Сатаната. Затова я наричат негова невеста.
- Но не е успяла да очарова съдията - казах аз. И всички кимнаха, явно без да осъзнават, че изричам това с горчива насмешка.
- А дъщеря и?, какво е казала тя за вината на майка си, преди да замине? - продължих аз.
- Нито думичка на никого. А после е избягала посред нощ.
- Вещица - каза синът на ханджията. - Иначе как ще остави майка си да умре сама, и то когато дори синовете и? са се обърнали срещу нея?
Никой не можеше да даде отговор на този въпрос, но аз се досещах.
По това време, Стефан, вече нямах желание за друго, освен да се измъкна от тази странноприемница и да говоря с енорийския свещеник, макар че това, както знаеш, винаги е най-опасната част. Защото ако инквизиторът се пръкнеше отнякъде, където сигурно пиеше и се гощаваше с парите, спечелени от тази лудост, сигурно щеше да ме познае от друг случай и - ужас на ужасите - щеше да разбере каква е целта ми и да разкрие измамата ми.
Междувременно новите ми приятели бяха изпили още от виното ми и говореха, че младата графиня била нарисувана от най-известния художник в Амстердам, толкова голяма била красотата и?, но тъй като сам можех да им разкажа тази част от историята, аз просто замълчах, обзет от мъка, платих тихо още една бутилка за компанията и си тръгнах.
Нощта беше топла и огласяна от разговори и смях, всички прозорци бяха отворени и неколцина граждани все още отиваха или се връщаха от катедралата, а други се тълпяха покрай стените, готови за зрелището. От високия зарешетен прозорец на затвора, където държаха жената, не се виждаше никаква светлинка.
Като прекрачвах насядалите хора, които разговаряха в тъмното, стигнах до жилището на свещеника от другата страна на голямата сграда и почуках с мандалото. Отвори ми стара жена, която ме въведе вътре и извика пастора.
Прегърбен сивокос човек дойде почти веднага и ме поздрави, като каза, че било добре да бъде известен за пристигането на странстващ свещеник и че съм можел да се изнеса от странноприемницата и да отседна при него.