Изглеждаше преизпълнен с радост.
Когато видях Дебора, се усъмних дали наистина зная истинската и? възраст. Облечена в зелено кадифе и окичена с бижута, тя изглеждаше като истинска млада жена - може би на седемнайсет. Роклята и? бе с широки ръкави и огромна пола, а в черната и? коса имаше зелена панделка с атлазени розетки. Очите и? също изглеждаха зелени на фона на тази прекрасна дреха. В този миг ми хрумна, че вероятно самият Роелант не знае истинската и? възраст. Но нито дума не излезе от устата ми, за да разоблича всички лъжи, с които се бе обградила - просто стоях потресен от красотата и?, сякаш поразен от мълния. Втора, много по-мощна мълния, ме прониза в сърцето, когато тя вдигна поглед и се усмихна.
Казах си, че е време да тръгвам, и оставих чашата с вино. Но тя пристъпи към мен с усмивка, хвана ръцете ми и рече:
- Ела с мен, Петир.
Отведе ме в малка стая, пълна с шкафове, където явно държаха чаршафите.
Колко изискана и грациозна бе сега. Дори придворна дама не би била толкова елегантна. В същия миг се сетих за онова момиче в каруцата, което ми се бе сторило същинска малка принцеса.
И все пак оттогава тя се бе променила в много отношения. На слабите снопове светлина, които проникваха в малката стая, аз можах да я огледам много подробно - видях, че е в прекрасно здраве, парфюмирана, с руж на бузите, а на високите и? едри гърди почиваше великолепният бразилски смарагд в своя филигранен обков.
- Защо още не си казал на никого онова, което знаеш за мен? - попита тя, сякаш не знаеше отговора.
- Дебора, ние ти казахме истината за нас. Искахме само да ти предложим убежище, както и нашите знания за силите, които притежаваш. Ела при нас, когато пожелаеш.
Тя се засмя и отвърна:
- Петир, ти си глупак, но все пак ме измъкна от мрака и мизерията и ме доведе в това прекрасно място. - Посегна към някакъв скрит джоб в огромната си пола и извади шепа смарагди и рубини. - Вземи ги.
Аз се отдръпнах и поклатих глава.
- Ти казваш, че нямаш нищо общо с дявола - рече тя. - И водачът ви казва, че дори не вярва в Сатаната, не беше ли така? Но в какъв Господ и в каква Църква вярвате, щом живеете като монаси, в усамотение, сред своите книги, и никога няма да опознаете удоволствията на света? Защо не дойде при мен в хана, когато имаше възможност, Петир? Искаше го толкова много. Е, приеми благодарностите ми, защото само с тях ще си останеш. И тези камъни, които ще те направят богат. Не е нужно да оставаш повече в това братство от монаси. Дай си ръката!
- Дебора, как се сдоби с тези скъпоценности! - прошепнах аз. - Ами ако те обвинят, че си ги откраднала?
- Моят дявол е твърде умен за това, Петир. Те идват от много далече. И трябваше само да ги поискам, за да ги получа. С една малка част от този неизчерпаем запас аз купих смарагда, който нося на врата си. Името на моя дявол е гравирано на гърба на златната му плочка, Петир. Но ти знаеш това име. Предупреждавам те никога да не го призоваваш, защото той служи само на мен и ще унищожи всеки, който се опита да го командва чрез това име.
- Дебора, върни се при нас - замолих я аз, - само за ден, ако желаеш, само за няколко часа, да поговорим, когато съпругът ти позволи. Този твой дух не е дявол, но е много могъщ и може да твори зло просто от безразсъдство и за удоволствие, което е много характерно за призраците. Дебора, това не е игра, със сигурност го знаеш!
Но виждах, че подобни тревоги са съвсем далече от мислите и?.
Продължих да я убеждавам. Обясних и?, че първото и най-важно правило на нашия орден е никой от нас, без значение от силите си, да не командва дух за собствена облага.
- Това е старо правило, Дебора, познато сред всички вълшебници и сред хората, които се обръщат към невидими сили. Онзи, който дръзне да използва невидими сили за зло, не може да не си навлече погибел.
- Но защо облагата да е нещо лошо, Петир? - каза тя, сякаш бяхме на една възраст. - Само помисли какво говориш! Щом няма богатство, няма и зло? Кому вредя с онова, което моят дявол носи? Пък и всички в къщата на Роелант се възползват от него.
- В това, което вършиш, се крият опасности, Дебора! Това нещо става все по-силно с всяка дума, изречена за него…
Тя ми направи знак да замълча. Отново се отнасяше с презрение към мен. Настоя да взема камъните. Каза ми грубо, че съм глупак, защото не зная как да използвам силите си, и после ми благодари, че съм я довел в този перфектен за вещици град, и се засмя доста зловещо.