- Дебора, ние не вярваме в Сатаната - отново казах аз. - Но вярваме в злото, а злото е онова, което руши човешкия род. Моля те, внимавай с този дух. Не вярвай, когато ти говори за себе си и за намеренията си. Защото никой не знае какво всъщност представляват тези създания.
- Спри, Петир, ядосваш ме. Какво те кара да мислиш, че този дух ми казва нещо? Аз му говоря! Провери в демонологиите, Петир, в старите книги на бесните духовници, които наистина вярват в дяволи, в тях се съдържат доста по-истинни указания как да се контролират тези невидими създания, отколкото ти си мислиш. Видях ги във вашата библиотека. Познах тази дума на латински - демонология, защото съм виждала такива книги и преди.
Те бяха пълни с истини, но и с лъжи, и и? го казах. Разделих се с нея тъжен. Отново се опита да ми пробута камъните, но аз отказах. Тя обаче ги пъхна в джоба ми и докосна с горещите си устни бузата ми. Излязох от къщата.
След това Ромер ми забрани да я виждам. Какво са сторили в ордена с камъните, така и не попитах. Големите тайници със съкровищата на Таламаска никога не са ме интересували. И тогава знаех само каквото зная и днес: че дълговете ми са платени, че имам необходимите дрехи и монети в джоба, ако ми потрябват.
Дори когато Роелант се разболя, а това не беше нейно дело, Стефан, уверявам те, пак ми бе отказано да я видя.
Но странното беше, че много често, и то на странни места, я виждах сама, или с едно от децата на Роелант, да ме гледа отдалече. Виждах я насред улицата, веднъж дори мина покрай къщата на Таламаска, под прозореца ми, а друг път, когато се отбих при Рембранд ван Рейн, тя седеше там, до Роелант, шиеше и ме гледаше с крайчеца на окото си.
Дори по едно време започнах да си мисля, че ме преследва. Защото както си вървях сам и мислех за нея, как я хранех и миех като малко дете - и все пак не претендирам, че съм мислел за нея като за дете - внезапно спирах насред крачка, обръщах се и я виждах да върви зад мен в разкошното си кадифено наметало с качулка. Поглеждаше ме право в очите, преди да свие в някоя пресечка.
О, Стефан, можеше да си представиш колко страдах. А Ромер каза да не ходя при нея. Забрани ми. И Гертруд все ме предупреждаваше, че тази нейна яростна мощ ще расте и ще излиза от контрола и?.
Месец преди смъртта на Роелант една млада художничка с прелестен талант, Джудит де Вилд, дойде да живее под неговия покрив с Дебора и остана там с възрастния си баща дори след като той си отиде.
Братята на Роелант отведоха синовете му в провинцията и Дебора и Джудит де Вилд сега заедно поддържаха къщата, като се грижеха за стареца с голяма нежност, но въпреки всичко си живееха доста весело, тъй като вратата им беше отворена по всяко време за писатели, поети, учени и художници, както и за ученици на Джудит, които я обожаваха така, както биха обожавали всеки мъж художник, защото тя беше наистина прекрасна и членуваше наравно с мъжете в Гилдията на свети Лука.
Поради забраната на Ромер, аз не можех да отида там. Но често минавах покрай къщата и, кълна ти се, задържах ли се по-дълго пред нея, Дебора винаги се появяваше на прозореца на горния етаж - сянка зад стъклото. Понякога виждах само мимолетния проблясък на зеления смарагд. Друг път тя дори отваряше прозореца и ми кимаше да вляза, но напразно.
Самият Ромер отиде да я посети, но тя го отпрати.
- Мисли си, че знае повече от нас - каза той тъжно. - Но не знае нищо, иначе нямаше да си играе с това. Винаги така става - магьосниците си мислят, че силата им е достатъчна да контролират невидимите създания, когато всъщност не е. А какво става с нейната воля, с нейното съзнание, с нейните амбиции? Как само я покварява това същество! Това е неестествено, Петир, и опасно, наистина опасно.
- Аз мога ли да призова такова създание, ако реша?
- Никой не знае, Петир. Ако опиташ, вероятно ще успееш. И вероятно няма да можеш да се отървеш от него и точно в това се крие старият капан. Никога няма да ти дам благословията си за подобно нещо. Чуваш ли какво ти казвам?
- Да, Ромер - казах аз, покорен както винаги. Но той знаеше, че сърцето ми е покварено и победено от Дебора, сякаш наистина ме бе омагьосала, дори не омагьосала - а нещо по-силно от това.
- Вече не можем да помогнем на тази жена - каза той. - Насочи ума си към други неща.
И аз сторих всичко по силите си, за да изпълня заповедта му. Все пак някак научих, че Дебора е ухажвана от мнозина благородници от Франция и Англия. Богатството и? било тъй огромно, че вече никой не поставял под въпрос произхода му, нито пък се питал дали е имало време, когато е била бедна. Образованието и? напредваше изключително бързо и тя бе абсолютно отдадена на Джудит де Вилд и баща и?, и никак не бързаше да се омъжва, въпреки че приемаше в дома си много кандидати.