Това бе посрещнато с подхилкване от гръмогласния отвратителен Андре, който разля храна по целия си дантелен нагръдник, ядеше с пълна уста и оставяше мазни петна по чашата, когато отпиваше. Той искаше да продадат цялата земя след смъртта на баща им и да се върне във Франция.
- Не говори за смъртта му - обяви хромият Антоан, а другите двама се изхилиха.
- Как е той днес? - попита докторът и се оригна. - Направо ме е страх да попитам.
- А какво очаквате? - попита една от братовчедките, която навремето явно е била хубава и все още имаше приятна външност. - Ще се учудя, ако е казал и една дума.
- И защо да не е казал? - попита Антоан. - Разумът му си е все така бистър.
- Да, той управлява с твърда ръка - обади се и Шарлот.
Това предизвика голям вербален смут - всички говореха едновременно и една от хилавите старици настоя да и? обяснят какво става.
Накрая другата, същинска кикимора, която досега бе кълвала от чинията си със съсредоточеността на заето насекомо, внезапно вдигна глава и изкрещя на пияните братя:
- Никой от вас не може да управлява тази плантация.
Двамата отговориха на това с истеричен смях, но двете по-млади дами приеха думите и? съвсем сериозно, погледите им спряха със страх на Шарлот, а после се плъзнаха с нежност към почти парализирания и? и безполезен съпруг, чиито ръце лежаха като мъртви птици от двете страни на чинията.
И тогава старицата, вероятно доволна от ефекта от думите си, изстреля още едно обявление:
- Шарлот командва тук!
Това предизвика още по-плашливи погледи у жените и още смях и кикот от пияните братя, както и обаятелна усмивка от Антоан.
След малко обаче нещастният мъж изведнъж стана някак превъзбуден - направо започна да се тресе, но Шарлот започна да му говори успокоително. После отново бях попитан как е протекло пътуването ми, за живота в Амстердам и за положението в Европа, което било много важно за производството на кафе и индиго. Накрая Антоан ми каза, че сигурно ще се отегча от живота в плантациите, защото тук никой не прави нищо друго, освен да яде, да пие, да търси удоволствия и прочее, но Шарлот го прекъсна нежно и нареди на Реджиналд да доведе стареца от стаята му.
- Той цял ден говори с мен - каза тя тихо и огледа триумфиращо присъстващите.
- Наистина? Какво чудо! - обяви пияният Андре, който сега ядеше съвсем просташки, без нож или вилица.
Старият лекар се втренчи с присвити очи в Шарлот и сякаш напълно забрави за храната, която се стичаше по яката му, и за виното, което се разливаше от чашата в нестабилната му ръка. Имаше голяма вероятност да я изтърве и младият роб зад него го загледа с тревога.
- Какво искате да кажете? - попита лекарят. - Когато последно го видях, той беше в ступор.
- Състоянието му се променя всеки час - каза една от братовчедките.
- Никога няма да умре! - изрева едната старица, която отново бе започнала да кълве от чинията си.
И тогава в стаята влезе Реджиналд - държеше висок, сивокос и доста измършавял мъж. Едната ръка на стареца бе преметната през рамото на роба, главата му висеше, но ясните му очи огледаха всички на масата.
Настаниха го на стола в другия край. Беше жив скелет и тъй като не можеше да стои изправен, го привързаха с копринени ленти за облегалката. След това Реджиналд, който явно бе станал много изкусен във всичко това, побутна брадичката му, защото той не можеше сам да вдигне глава.
Братовчедките веднага започнаха да му бърборят, че много се радват да го видят в толкова добро състояние. Но определено бяха смаяни, както и докторът. А когато старецът проговори, се смаях и аз.
Едната му ръка се вдигна отпуснато от масата и с непохватно движение се стовари отново върху нея. В същия момент устата му се отвори, въпреки че лицето му си оставаше все така спокойно - само долната челюст провисна. След това той започна да изрича някакви кухи и беззвучни думи.
- Още не съм близо до смъртта и не се страхувам от нея! - Сакатата ръка отново се издигна в спазъм и полетя надолу с трясък.
Шарлот гледаше всичко това с присвити и искрящи очи. За първи път я виждах така концентрирана - цялото и? внимание бе насочено към лицето на стареца и увисналата му ръка.
- Боже мой, Антоан - извика докторът. - Не можеш да ни обвиняваш, че се тревожим.
- Умът ми е бистър, както винаги! - обяви старецът с беззвучния си глас и обърна много бавно глава, която сякаш бе издялана от дърво и скърцаше на пантите си. Огледа всички от дясно на ляво, после се спря на Шарлот и я дари с крива усмивка.