Когато се наведох напред, за да избегна сиянието на близките свещи, аз видях, че очите му са кървавочервени, а лицето му изглежда като замръзнало, като при всяко изражение ледът сякаш се покриваше с пукнатини.
- Вярвам ти, моя скъпа снахо - каза той на Шарлот. И този път това бе изречено с пълна липса на интонация.
- Да, татко - каза сладко Шарлот, - аз ще се грижа за теб, бъди сигурен.
Тя се наведе към съпруга си и стисна безполезната му ръка. Той се взираше в баща си със съмнение и страх.
- Татко, боли ли те? - попита го тихо.
- Не, синко, няма болка, никаква болка. - Това изглеждаше повече като уверение, отколкото като отговор, защото синът сигурно виждаше във всичко това собственото си бъдеще.
Докато гледах как старецът извръща отново глава по онзи странен начин - като дървена кукла - аз знаех, че всъщност не той ни говори, а нещо в него, нещо, което бе завладяло тялото му, и в този миг осъзнах истината - Антоан Фонтене бе пленник в своето тяло, неспособен да контролира гласните си струни, и се взираше в мен с ужасени очи.
Беше само за миг, но го видях. Обърнах се към Шарлот, която се взираше хладно в мен, сякаш ме предизвикваше да изрека онова, което бях разбрал. Старецът също се взираше в мен и внезапно се изсмя така зловещо, че стресна всички.
- О, боже мой, Антоан! - изпищя хубавата братовчедка.
- Татко, пийни малко вино - каза немощният му син.
Черният Реджиналд посегна към чашата, но старецът внезапно вдигна и двете си ръце, стовари ги с трясък на масата, а после, с искрящи очи, хвана непохватно чашата, поднесе я към устата си и изля съдържанието и? на лицето си.
Всички бяха ужасени. Черният Реджиналд бе ужасен. Само Шарлот се усмихна сладко, сякаш бе видяла някакъв фокус, и каза:
- Добре, татко, лягай си. - И стана от масата.
Реджиналд се опита да улови чашата, която старецът внезапно изпусна, но тя падна на масата и се разля по покривката.
Замръзналата уста отново се отвори и кухият глас проговори:
- Изморих се от този разговор. Трябва да вървя.
- Да, лягай си - каза Шарлот и тръгна към него, - ние скоро ще дойдем да те видим.
Нима никой не виждаше целия този ужас? Безсилните крайници на стареца бяха задвижвани от демона. Братовчедките гледаха с отвращение как вадят Антоан-старши от стола. Брадичката му клюмна на гърдите.
Сега Реджиналд бе напълно отговорен за движенията на стареца и го поведе към вратата. Двамата пияни братя изглеждаха вбесени и кисели, старият доктор, който току-що бе пресушил още една чаша червено вино, само клатеше глава. Шарлот ги огледа и се върна на мястото си.
Погледите ни се срещнаха. И мога да се закълна, че тя ме гледаше с омраза.
Омраза заради онова, което знаех.
Аз неловко отпих от виното си, което бе повече от превъзходно, макар че сега ми се струваше необичайно силно, или пък аз бях необичайно слаб.
Някой заговори много високо (глухата старица, насекомото, казваше нещо на някого).
- Не съм го виждала да си движи ръцете от години.
- Ох, звучеше като самия дявол! - изпъшка хубавата братовчедка.
- Да го вземат мътните, никога няма да умре - прошепна Андре и изведнъж заби лице в чинията си и заспа, а преобърната му чаша се затъркаля по масата.
Шарлот гледаше всичко това с невъзмутимо спокойствие, изсмя се тихичко и каза:
- О, той е много далече от смъртта.
И тогава някакъв ужасен шум сепна цялата компания - на върха на стълбите, или някъде много близо до тях, старецът отново се смееше.
Лицето на Шарлот стана по-твърдо. Тя потупа нежно ръката на мъжа си и стана бързо от масата, но все пак намери време да ми хвърли един поглед, преди да напусне стаята.
Накрая старият лекар, който вече бе толкова наквасен, че не можеше да стане, обяви с въздишка, че трябва да си ходи. В същия този момент влязоха двама нови посетители - добре облечени французи, към които хубавата братовчедка веднага се завтече. Останалите три жени също станаха и тръгнаха да излизат, а насекомото изграчи нещо осъдително по адрес на пияния брат, който бе забил глава в чинията си. Другият междувременно се бе изправил да помага на доктора и двамата се заклатушкаха към верандата.
И така, аз останах само с Антоан и тълпа роби, които започнаха да почистват масата. Попитах домакина дали би искал да изпуши с мен една от пурите, които съм купил в Порт-о-Пренс.
- О, трябва да опитате от моите, аз отглеждам тютюна - обяви той. Един млад роб ни донесе пурите и ги запали, а после застана до господаря си, за да вади и слага пурата в устата му.
- Моля да извините баща ми - каза ми тихо Антоан, сякаш не искаше робът да ни чува. - Той е напълно с ума си, но тази болест е самият ужас.