- Но щом знаеш, че съм ти баща, защо стори това? - попитах аз и в същия миг се наведох да я целуна.
Тя ме отблъсна леко.
- Нуждая се от твоя ръст и твоята сила, татко. Искам дете от теб - син, който няма да наследи болестта на Антоан, или дъщеря, която ще вижда Лашър, защото той не се явява на мъже. - Замисли се за миг и продължи: - Разбираш ли, за мен ти не си просто мъж, а мъж, свързан с мен по кръв.
Значи бе планирала всичко.
- Но има и още нещо - добави тя. - Знаеш ли какво е да почувствам прегръдката на истински мъж? Да усетя истински мъж върху себе си? И защо той да не бъде моят баща, ако е най-привлекателният от всички, които съм срещала?
Тогава се сетих за теб, Стефан, и за твоето предупреждение. Сетих се и за Александър. Дали в този момент той стенеше заради мен в метрополията на ордена?
Вероятно съм се разплакал, защото си спомням, че тя ме утешаваше и то с голямо съчувствие. После буквално се залепи за мен, като дете, и каза, че ние двамата знаем неща, които никой друг никога не е знаел, освен Дебора, но тя вече била мъртва. И се разплака. Разплака се за нея.
- Когато той дойде при мен и ми каза, че тя е мъртва, аз плаках. Плаках много. Не можех да спра. Те чукаха по вратите и крещяха: «Шарлот, излез». До този момент не го бях виждала, нито знаех за него. Майка ми беше казала: «Сложи си смарагдовата огърлица и той ще те намери чрез нея». Но той не е имал нужда от нея, сега го зная. Лежах в мрака сама, когато дойде. Ще ти кажа една ужасна тайна. До този миг дори не вярвах в него! Не вярвах. Стисках малката кукла, която тя ми даде, куклата на майка ми…
- Да, казаха ми за нея в Монклеве.
- Тя е направена от кост и коса от Сузан, или поне така твърдеше майка ми. Лашър взел кичур от косата на Сузан, докато била в затвора, а след като я изгорили - взел и кост. От тях майка ми направила тази кукла, както Сузан и? казала. С нея можела да призовава духа и?. Та тогава аз я взех и сторих това, което Дебора ми каза. Но Сузан не дойде при мен! Не чух нищо, не усетих нищо. Дори се зачудих дали нещата, в които майка ми вярваше, са истина. Но той дойде. Усетих го как се приближава в мрака, усетих ласката му.
- Как така ласка?
- Докосна ме, както ти ме докосваш сега. Лежах в тъмното и усетих устни на гърдите си. После устни върху моите устни. Галеше ме между краката. Изправих се. Реших, че това е сън, сън за времето, в което Антоан още бе мъж. Но той беше там! Каза ми: «Нямаш нужда от Антоан, красива Шарлот». И тогава, разбираш ли, аз сложих огърлицата. Сложих я, както майка ми ми бе казала.
- И той ти каза, че тя е мъртва?
- Да, че е паднала от кулата на катедралата и че ти си бутнал злия свещеник. О, но той говореше невероятно странно. Не можеш да си представиш колко странни бяха думите му. Сякаш ги бе събрал от целия свят, както събираше бижута и злато.
- Разкажи ми - казах и?.
Тя се замисли.
- Не мога - отвърна с въздишка.
Но после все пак опита и сега ще направя всичко възможно да предам думите и?:
- Аз съм тук, Шарлот, аз съм Лашър, тук съм. Духът на Дебора напусна тялото и? и не ме вижда вече, напусна земята. Враговете и? се разбягаха наляво и надясно от страх. Виж ме, Шарлот, чуй ме, защото аз съществувам, за да ти служа, и само да ти служа аз съществувам. - Тя отново въздъхна. - Но още по-странното е, че тогава той ми разказа една дълга история. Защото аз го попитах какво е станало с майка ми и той отвърна: «Аз дойдох и вдигнах керемидите от покривите, и ги накарах да летят из въздуха. Вдигнах праха от земята и го накарах да лети във въздуха».
- Какво друго каза духът за собствената си природа?
- Само, че винаги е съществувал. Преди да има мъже и жени, той е съществувал.
- И ти му вярваш?
- А защо да не му вярвам?
Не отговорих, но в душата си не му вярвах, без да знам защо.
- Как така е бил близо до камъните в Донелайт? - попитах. - Защото там го е призовала Сузан за първи път, нали така?
- Той не е бил никъде, когато тя го е призовала, съществуването му е започнало с нейния зов. С други думи, той не е знаел за собственото си съществуване преди това. Знанието му за него самия се е породило заедно с нейното знание за него и сега укрепва с моето.
- О, но не разбираш ли, че това може да е просто ласкателство?
- Ти говориш за него, като че той няма чувства. Не е така. Казах ти, чух го да плаче.
- За какво? Моля те, кажи ми.
- Заради смъртта на майка ми. Ако тя му бе позволила, той е щял да унищожи всички в Монклеве. И виновни, и невинни са щели да бъдат наказани. Но майка ми не можела да си представи такова нещо. Тя е жадувала единствено собственото си избавление, затова се хвърлила от кулата. Ако беше по-силна…