И точно когато полудявах от липсата и?, дори бях готов да я пребия от гняв, тя се появяваше. Красива, гъвкава, мека в ръцете ми, олицетворение на цялата поезия, единственото лице, което бих рисувал безкрайно, ако бях Рембранд, единственото тяло, което един сукубус би приел, за да ме подчини напълно и завинаги на дявола.
Бях пренаситен и все пак жадувах за още. Изпълзявах от леглото само за да зърна морето. И се събуждах често, за да гледам дъжда и да се вслушвам в барабаненето му.
Защото дъждът тук беше великолепно топъл и нежен. Обичах песента му по покрива, пелената му, която улавяше светлината, когато вятърът я развяваше.
Спохождаха ме много мисли, Стефан, мисли, подхранени от самотата и топлината, от пеенето на птиците в далечината и от сладкия свеж въздух, който идеше от вълните, бучащи нежно на плажа под мен.
В малкия си затвор аз разбрах какво съм пропуснал в живота, но то е твърде просто и тъжно, за да мога да го изрека с думи. Понякога си се представях като лудия Лир, сложил цветя в косата си, превърнал се в крал на нищото, на пустошта.
Защото в това диво място бях станал съвсем първичен - учен, който изследва дъжда и морето.
Накрая, един късен следобед, когато светлината вече отмираше, аз се събудих от аромата на топла храна. Знаех, че цял ден съм пил и че тя не е идвала.
Изядох всичко, тъй като алкохолът никога не е потискал апетита ми. След това се преоблякох и седнах да помисля за случващото се с мен. Опитвах се да изчисля колко време съм бил затворен на това място.
Реших, че са минали дванайсет дни.
Но тогава си казах, че без значение колко съм унил, няма да пия нито капка повече. Че ако не се освободя, ще полудея.
Отвращавах се от слабостта си. Нахлузих ботушите, които не бях докосвал през цялото време, и облякох новото палто, което Шарлот ми бе донесла отдавна. Излязох на балюстрадата да погледна морето. Помислих си, че тя сигурно ще ме убие, но няма да ме пусне да си ида. Но все пак трябваше да опитам. Не можех да издържам повече.
Мина много време, а не бях пил нищо. Шарлот дойде. Беше изморена от цял ден езда и работа из плантацията. Когато ме видя облечен, с ботуши и палто, тя се свлече в креслото и зарида.
Не казах нищо, защото тя щеше да реши дали да изляза оттук, не аз.
Тогава тя каза:
- Бременна съм, чакам дете.
Отново не отговорих, но вече я познавах. Знаех, че е имало причина да не идва толкова време.
Накрая, когато тя не стори нищо, просто си седеше в креслото тъжна, със сведена глава, ридаеща, аз казах:
- Шарлот, пусни ме да си ида.
И тогава тя каза, че трябва да и? се закълна, че ще напусна острова веднага. Че не бива да казвам на никого какво зная за нея и майка и?, както и за случилото се между нас.
- Шарлот, ще се върна в Амстердам с първия холандски кораб, който видя на пристанището, и ние вече няма да се срещнем.
- Но ти трябва да се закълнеш, че няма да кажеш на никого - дори на братята си от Таламаска.
- Те знаят - отвърнах. - И ще им разкажа всичко, което се случи. Те са ми майка и баща.
- Петир, нима нямаш достатъчно ум дори да ме излъжеш?
- Шарлот, или ме пусни, или ме убий още сега.
Тя отново зарида, но аз чувствах единствено хлад към нея, хлад и към себе си. Дори не я погледнах, въпреки че страстта ми отново се надигаше.
Накрая тя избърса очи и рече:
- Накарах го да се закълне, че никога няма да те нарани. Той знае, че ще го лиша от обичта и доверието си, ако не ми се подчини.
- Сключила си договор с вятъра - казах аз.
- Той възразява, че ти ще разкриеш нашите тайни.
- Така и ще направя.
- Петир, обещай ми. Обещай ми така, че да може да чуе и той.
Обмислих това, защото исках да се измъкна от затвора си, да живея, да вярвам, че и двете неща все още са възможни. Накрая казах:
- Шарлот, никога няма да ти навредя. Моите братя и сестри от Таламаска не са свещеници или съдии. Те не са и вещици. Онова, което знаят за теб, е тайна в пълния смисъл на думата.
Тя ме погледна с тъжни, пълни със сълзи очи. После дойде при мен, целуна ме и въпреки че се опитвах да остана неподвижен, не успях.
- Още веднъж, Петир, още веднъж, но от сърце - каза тя, гласът и? бе натежал от мъка и пълен с нега. - И тогава можеш да ме напуснеш завинаги, а аз никога няма да видя отново очите ти до деня, в който погледна очите на нашето дете.
Аз започнах да я целувам, защото вярвах, че ще ме пусне. Вярвах, че наистина ме обича; и в този последен час, в който лежахме заедно, аз вярвах, че може би наистина за нас няма закони, че между нас има любов, която никой никога няма да разбере.
- Обичам те, Шарлот - прошепнах. Целунах челото и?, но тя не каза нищо. Не искаше да ме погледне.