Когато отново се облякох, тя извърна лице към възглавницата и заплака.
Тръгнах към вратата и открих, че изобщо не е залостена. Зачудих се колко ли пъти е оставяна така.
Но това вече нямаше значение. Исках само да си тръгна, ако този ужасен дух не ме спреше, и да не поглеждам назад, нито да говоря с нея отново, нито да долавям аромата на плътта и?, нито да мисля за мекото докосване на устните и?, на ръката и?.
И затова този път не я помолих нито за кон, нито за карета, за да отида до Порт-о-Пренс. Реших, че просто трябва да си тръгна, без повече приказки.
Градът бе на час езда. Още нямаше полунощ, така че предполагах, че ще стигна дотам преди зазоряване. О, Стефан, благодаря на Бога, че не знаех какво пътуване ме чака! Никога нямаше да имам куража да тръгна!
Но нека прекъсна разказа си тук, защото пиша вече от дванайсет часа. Отново е полунощ и онова създание е наблизо.
Ще затворя писмото в желязната кутия, както и останалото, което съм написал, за да може поне тази част от разказа ми да стигне до теб, ако следващото бъде изгубено.
Обичам те, мой скъпи приятелю, и не очаквам да ми простиш. Само пази записките ми. Пази ги, защото тази история не е приключила и може да не приключи още поколения напред. Научих това от самия дух.
Твой верен на Таламаска: Петир ван Абел, Порт-о-Пренс.»
Шестнадесет
Досие на вещиците Мейфеър
Част 4
«Стефан,
След малко почивка започвам отново. Онова създание е тук. Само преди миг ми се яви, в познатия си вид, на сантиметри от мен. Накара свещта ми да угасне, макар че няма дъх, с който да го стори.
Трябваше да сляза долу да взема огън. Като се върнах, открих, че прозорците ми са отворени и се хлопат на вятъра, така че ги залостих. Мастилото ми беше разлято, но аз имам друго. Завивките бяха свалени от леглото, а книгите ми - разпилени из цялата стая.
Благодаря на Бога, металната кутия вече е на път към теб. Няма да уточнявам как точно, защото това създание може да чете.
Чудя се дали Шарлот не спи в спалнята си в Мей Феър и затова аз ставам жертва на тези номера.
Отворени са само бардаците и кръчмите; останалата част от този колониален град е притихнала.
Но нека разкажа събитията от предишната нощ възможно най-бързо…
Тръгнах пеша по пътя. Луната беше високо, пътят се виждаше добре с всичките си криволици и завои. Той се издига и после се спуска леко по възвишения, които едва ли могат да се нарекат хълмове.
Вървях бързо, с огромна енергия, почти зашеметен от свободата си, от мисълта, че духът не може да ме спре, и от сладкия аромат на свежия въздух. Реших, че сигурно ще стигна Порт-о-Пренс точно преди зазоряване.
Мислех си: «Жив съм! Свободен съм! И вероятно ще доживея да се върна в метрополията!».
С всяка стъпка, за моя изненада, вярата ми в това укрепваше, защото по време на пленничеството си се бях отказал от всякакви надежди за подобно нещо.
Но умът ми отново и отново бе завладяван от мисли за Шарлот, сякаш ми бе направена магия. Спомнях си я в леглото, където я оставих, и отново усетих слабост, дори ми мина мисълта, че съм пълен глупак да се откажа от такава красота и страст, защото наистина я обичах. Обичах я безумно! И какво толкова щеше да стане, мислех си аз, ако бях останал като неин любовник, за да видя раждането на многото ни деца, да живея в лукс, както ми бе предложила? Мисълта, че след часове ще бъда разделен от нея завинаги, ми се струваше непоносима.
Затова реших да не мисля за това. И започнах да пропъждам подобни мисли още в зародиш.
Вървях ли, вървях. От време на време зървах светлина в мрака над полето от двете ми страни. Веднъж ме подмина един конник, който отпраши с тропот по пътя, сякаш бързаше за някаква много важна мисия. Дори не ме забеляза. И аз продължих сам, в компанията на луната и звездите, като наум започнах да пиша писмото си до теб. Чудех се как да ти обясня всичко случило се.
Вероятно бях вървял почти час, когато в далечината пред мен видях някакъв човек. Просто стоеше и ме гледаше как приближавам. И най-странното бе, че беше холандец. Разбрах го по огромната му черна шапка.
Моята шапка бе останала в плантацията - не я бях виждал от момента, в който я подадох на робите преди вечерята първата нощ.
Сега, когато видях високия мъж пред себе си, аз се сетих за нея и ми домъчня. Зачудих се кой може да е този холандец, застанал до пътя и взиращ се в мен - изглеждаше като тъмна фигура с руса коса и руса брада.
Забавих крачка, защото колкото повече се приближавах, толкова по-странен ми се струваше непознатият. Защо изобщо стоеше така нелепо на пътя, в мрака. След това си рекох, че съм пълен глупак, че това е просто някакъв мъж и няма причина да се страхувам от него, въпреки че е тъмно.